След смъртта на съпруга ми: Когато дъщеря ми ме покани да живея с тях, не знаеше, че най-много се страхувам от тази близост
– Мамо, не можеш да останеш сама. – Гласът на Мария трепереше, докато държеше ръката ми. В очите ѝ имаше тревога, но и нещо друго – може би вина, може би страх. Бях седнала на ръба на леглото, в стаята, където четиридесет години делих възглавница със Стефан. Сега възглавницата беше само моя, а тишината – по-тежка от всякога.
– Не съм сама, Мария – излъгах. – Имам си всичко тук. Книгите, снимките…
Тя се огледа. Апартаментът ни в „Люлин“ беше пълен с миналото – чаши с отчупени дръжки, стари килими, които пазеха стъпките ни, и снимки по стените. На една от тях Стефан ме държи за ръка на морето в Созопол. Усмихвам се, а той ме гледа така, сякаш съм целият му свят.
– Мамо, не можеш да живееш само със спомени – прошепна Мария. – Ела при нас. Децата ще се радват. И аз… ще се чувствам по-спокойна.
Погледнах я. Вече беше жена с две деца и мъж, когото уважавах, но никога не приех напълно. Винаги усещах дистанция между нас – нещо неизказано, което ни делеше.
– Ще помисля – казах тихо.
Тя въздъхна и ме прегърна. Усетих колко е крехка, макар да се опитваше да бъде силна заради мен.
След погребението домът ни стана друг. Не толкова празен, колкото прекалено широк. Всяко ъгълче звънтеше от спомени: смехът на Стефан, сутрешното му „Добро утро“, дори мълчанието му пред телевизора. Сега телевизорът говореше само на мен и аз не знаех какво да му отговоря.
Вечерите бяха най-тежки. Седях на кухненската маса и броях секундите до полунощ. Понякога си представях как Стефан влиза с торба хляб и кисело мляко, както винаги правеше след работа. После си спомнях, че вече няма кой да влезе.
Една сутрин телефонът звънна рано. Мария.
– Мамо, реши ли? – попита тя без поздрав.
– Още не знам…
– Моля те! Не мога да спя нощем от притеснение за теб.
Замълчах. Не исках да бъда товар за никого, особено за дъщеря си. Но още по-малко исках да бъда чужда в собствения си живот.
След седмица Мария дойде с колата си и настоя да опаковаме някои дрехи. – Ще останеш при нас поне за малко – каза твърдо.
Когато пристигнах в техния апартамент в „Младост“, всичко ми се стори чуждо: миризмата на нови мебели, детският смях, телевизорът на тихо. Зет ми Петър ме поздрави сдържано:
– Добре дошла, лельо Елена.
Децата – Антон и Ива – се хвърлиха към мен:
– Бабо! Ще спиш ли при нас?
Усмихнах се насила. Вечерта седнахме всички на масата. Мария сложи супа:
– Как е храната? – попита тя.
– Добра е – отвърнах. Но супата нямаше вкуса на тази, която готвех със Стефан.
Петър мълчеше. Усетих как напрежението между него и Мария расте. Вечерта ги чух да се карат тихо в кухнята:
– Не можем да живеем така! – прошепна Петър. – Твоята майка е тук постоянно…
– Тя има нужда от нас! – отвърна Мария.
– А ние? Кой мисли за нас?
Сърцето ми се сви. Не исках да бъда причина за раздор в семейството им.
На следващия ден взех автобуса до стария ни апартамент под претекст да взема още дрехи. Влязох вътре и се разплаках като дете. Всичко беше както го оставихме със Стефан – дори чашата му за кафе стоеше на масата.
Седнах на леглото и започнах да говоря на глас:
– Какво да правя, Стефане? Къде ми е мястото сега?
Върнах се при Мария вечерта. Тя ме чакаше притеснена:
– Мамо, добре ли си?
– Не знам… Чувствам се чужда тук… А у дома е още по-празно…
Мария ме прегърна:
– Ще свикнеш… Всички ще свикнем…
Но аз знаех, че това не е вярно. Вечерите ставаха все по-напрегнати. Петър започна да се прибира по-късно от работа. Децата усещаха напрежението и ставаха по-шумни.
Една нощ чух как Мария плаче в банята. На сутринта я попитах:
– Защо плачеш?
Тя ме погледна с червени очи:
– Страх ме е… Страх ме е, че ще те загубя напълно… А и страх ме е, че ще изгубя Петър…
Прегърнах я силно:
– Аз също се страхувам… Най-много от всичко се страхувам от тази близост…
Така минаха месеци – между два дома, между две самоти. Един ден седнахме трите поколения на масата: аз, Мария и Ива.
Ива ме попита:
– Бабо, ти щастлива ли си тук?
Погледнах я дълго:
– Не знам какво е щастие вече… Но знам какво е обич.
Сега стоя между два свята – този на миналото и този на настоящето. Питам се: има ли място за старите хора в домовете на децата им? Или всеки трябва да намери сили да понесе собствената си тишина?