След смъртта на свекърва ми разбрах какво наистина е мислела за мен

– Не така, Мария! Казах ти, че баницата се прави с повече сирене! – гласът на свекърва ми, леля Станка, отекна в малката кухня на панелката ни в Люлин. Беше неделя сутрин, а аз отново се стараех да угодя на вкуса ѝ, който никога не съвпадаше с моя. Погледнах я за миг – ръцете ѝ трепереха леко, но очите ѝ бяха остри като нож. – Извинявай, лельо Станке, ще сложа още – промълвих и се наведох над тавата.

Така започваше почти всяка моя неделя през последните тридесет години. Омъжих се за Петър още на двадесет и две. Бяхме се запознали в университета – той учеше строително инженерство, аз – българска филология. Любовта ни беше тиха, но силна. Когато го доведох у дома, майка ми ме прегърна и каза: „Щом си щастлива, и аз съм.“ Но когато Петър ме представи на майка си, тя само кимна и стисна устни. Още тогава разбрах – не съм жената, която тя е искала за сина си.

Първите години бяха трудни. Живеехме заедно с нея в двустаен апартамент. Всяка сутрин тя ставаше първа и приготвяше кафе за Петър. Аз се опитвах да помогна, но тя винаги намираше повод да ме поправи: „Не така се мие подът“, „Не така се глади ризата“. Петър работеше до късно и рядко беше вкъщи. Когато се прибираше, майка му го посрещаше с топла супа и въпроси за работата. Аз стоях настрани, слушах ги и се чувствах като гостенка в собствения си дом.

– Мария, защо не си облечеш нещо по-прилично? – попита ме веднъж тя, когато се готвехме да излезем на гости у нейна приятелка. Бях облякла любимата си синя рокля.
– Мислех, че изглеждам добре… – отвърнах тихо.
– Не е въпросът какво мислиш ти – сряза ме тя. – Важно е какво ще кажат хората.

С времето се научих да мълча. Да не споря. Да не плача пред Петър – не исках да го натоварвам. Родих дъщеря ни Ива и за миг си помислих, че нещата ще се променят. Но леля Станка само въздъхна: „Момиче… Ама нищо, ще имате и момче.“

Годините минаваха. Ива порасна, завърши гимназия и замина да учи във Варна. Петър остаря преждевременно от работа и грижи. А аз… Аз останах тук – между две врати, между две жени: майка и свекърва. Всяка вечер си лягах с мисълта, че утре пак ще трябва да внимавам какво казвам и как го казвам.

Имаше моменти на нежност – кратки, почти незабележими. Когато Ива беше болна, леля Станка стоя до леглото ѝ цяла нощ. Когато Петър загуби работата си, тя извади скрити пари от чекмеджето и ги подаде без дума. Но към мен винаги беше хладна.

Преди година леля Станка се разболя тежко. Болниците, лекарите, безсънните нощи… Грижих се за нея както можех – сменях й превръзките, готвех любимите й ястия, четях й вестника на глас. Тя рядко ми благодареше. Понякога само кимаше леко с глава.

Когато почина, домът ни опустя. Петър плака дълго; Ива пристигна от Варна и седяхме тримата в тишина. След погребението започнах да разчиствам нещата й. В едно чекмедже намерих стара тетрадка с пожълтели листи. Отворих я – беше пълна с писма до самата себе си.

„Мария е добра жена“, пишеше в едно от тях. „Грижи се за Петър и Ива така, както бих искала аз да го правя. Но не мога да й го кажа – страх ме е да не изгубя мястото си в този дом.“

Четях ред след ред и сълзите ми капеха по страниците. Тя беше виждала всичко – усилията ми, болката ми, любовта ми към семейството й. Но гордостта или страхът й не й бяха позволили да ми го каже в очите.

Седнах на леглото й и се разплаках като дете. Толкова години живях в сянката на нейното неодобрение… А всъщност тя ме беше приела по свой начин.

Когато Петър се прибра вечерта, му подадох тетрадката без дума. Той я прочете и дълго мълча.
– Мамо… – прошепна той накрая и ме прегърна силно.

Сега често си мисля за тези години на мълчание между нас двете. За всички неизказани думи и пропуснати възможности да бъдем повече от просто свекърва и снаха.

Понякога се питам: ако бяхме говорили повече една с друга, щеше ли всичко да е различно? Дали някога ще спрем да се крием зад гордостта си и ще започнем да казваме истината навреме?