След сватбата разбрах, че съпругът ми слуша само майка си. Дали наистина изгубих толкова години от живота си?

„Не, Мария, няма да ходим на море тази година. Майка ми не се чувства добре и иска да сме с нея на село.“

Гласът на Петър беше твърд, почти безчувствен. Седях срещу него на кухненската маса, стиснала чашата си с чай така силно, че кокалчетата ми побеляха. Вече знаех как ще протече този разговор – както всички останали през последните пет години.

„Петре, обещахме на децата… Ти сам каза, че ще им покажем морето това лято. Не можем ли да отидем само за няколко дни?“

Той въздъхна и избягна погледа ми. „Майка ми е сама. Не мога да я оставя. Тя има нужда от нас.“

В този момент усетих как гневът ми се смесва с безсилие. Колко пъти бях чувала тези думи? Колко пъти бях преглъщала собствените си желания, за да угодя на неговата майка? Погледнах през прозореца към двора, където децата играеха на люлката – невинни, нищо неподозиращи за бурята в душата ми.

Петър винаги беше добър човек. Влюбих се в него заради топлотата и вниманието му. Но още от първия ден след сватбата разбрах, че има една жена, която винаги ще бъде по-важна от мен – майка му, леля Станка. Тя беше строга, властна жена с остър език и още по-остро мнение за всичко. Първите месеци се стараех да ѝ угаждам – готвех любимите ѝ ястия, чистех до блясък апартамента ѝ, слушах историите ѝ за миналото. Мислех си, че така ще ме приеме като дъщеря.

Но с времето разбрах, че няма значение какво правя – тя винаги намираше повод да ме упрекне. „Мария, защо пак си сложила толкова сол в супата?“, „Така ли те е учила майка ти да сгъваш чаршафи?“, „Петре, кажи ѝ да не купува такива скъпи плодове – пилеене на пари!“

Петър никога не ме защити. Винаги мълчеше или се усмихваше неловко. А когато оставахме сами, казваше: „Не ѝ обръщай внимание, тя е стара и самотна.“

Но аз обръщах внимание. Всяка дума се забиваше в мен като игла. С времето започнах да се съмнявам в себе си – дали наистина не съм достатъчно добра? Дали не заслужавам уважение?

Годините минаваха. Родиха се децата ни – първо Ивайло, после малката Елица. Мислех си, че с появата им нещата ще се променят. Че Петър ще постави нашето семейство на първо място. Но грешах.

Леля Станка настояваше да кръстим Ивайло на баща ѝ – въпреки че аз мечтаех за друго име. Петър дори не ме попита какво мисля – просто ми съобщи решението им.

Когато Елица навърши три години и поисках да я запиша на балет, леля Станка каза: „Глупости! Балетът е за разглезени деца! По-добре я запиши на народни танци.“ Петър кимна в знак на съгласие.

Всяко мое желание се сблъскваше със стена от неодобрение и безразличие. Започнах да се чувствам като гостенка в собствения си дом.

Една вечер, след поредния скандал заради това как съм подредила масата за вечеря, се затворих в банята и заплаках безутешно. Чух как Елица почука на вратата:

– Мамо, защо плачеш?

– Не плача, слънчице… Просто ми влезе сапун в очите.

Лъжех я. Лъжех себе си всеки ден.

С времето започнах да избягвам срещите с леля Станка. Измислях си оправдания – болна глава, работа в офиса, родителска среща. Но тя винаги намираше начин да се намеси – по телефона, чрез Петър или дори чрез децата.

Един ден Ивайло ме попита:

– Мамо, защо баба винаги казва на тате какво да прави?

Замръзнах. Какво можех да му отговоря? Че баща му не умее да взема решения сам? Че аз съм просто сянка в този дом?

Започнах да говоря с приятелки – някои ме разбираха, други казваха: „Това е България, Мария! Всички мъже са такива!“ Но аз не исках да приема това за нормално.

Една вечер събрах смелост и казах на Петър:

– Трябва да поговорим сериозно. Не мога повече така. Чувствам се невидима в този дом. Имам нужда от теб до мен, не до майка ти.

Той ме погледна изненадано:

– Какво искаш да направя? Тя е сама! Аз съм ѝ единственото дете!

– А аз? Аз къде съм в живота ти?

Последва мълчание. Дълго мълчание.

От този ден започнах малки битки за себе си – настоявах да решаваме заедно важните неща, отказвах категорично някои от исканията на леля Станка, записах Елица на балет въпреки всичко.

Петър беше объркан и ядосан. Имаше дни, в които почти не си говорехме. Но аз чувствах как постепенно си връщам гласа.

Днес стоя пред огледалото и се питам: дали изгубих тези години напразно? Или трябваше да мина през всичко това, за да открия себе си?

Може ли една жена да бъде щастлива в брак, в който винаги е на второ място? Или трябва да намери сили да избере себе си?

Как мислите – заслужава ли си човекът до нас да бъде наш партньор или просто синът на майка си?