Смелост на масата: Как показах на свекърва ми, че вече няма да ме тъпче

– Пак ли си забравила да сложиш сол в супата, Мария? – гласът на свекърва ми, Стоянка, проряза въздуха като нож. Седяхме около масата в малката кухня на панелката ни в Люлин. Мъжът ми, Петър, се беше свил над чинията си, а децата гледаха ту мен, ту баба си с широко отворени очи.

В този момент усетих как кръвта ми кипва. Години наред преглъщах обидите ѝ – „Не си добра домакиня“, „Петър заслужава по-добра жена“, „Децата ти са невъзпитани“. Всяка дума беше като камък върху гърдите ми. Но тази вечер нещо в мен се пречупи.

– Стоянке, ако не ти харесва супата, можеш да си сготвиш сама – казах тихо, но твърдо. В стаята настъпи тишина. Петър вдигна глава и ме погледна с изненада, а децата се спогледаха.

– Какво каза? – очите на свекърва ми се разшириха.

– Чу ме много добре. Омръзна ми да слушам какво не правя като хората. Години наред се старая да угодя на всички ви, а ти винаги намираш за какво да ме упрекнеш. Днес приключвам с това.

Стоянка стана рязко от стола и тресна лъжицата в масата.

– На моето време жените знаеха къде им е мястото! – изсъска тя.

– Времето ти мина, Стоянке. Сега е моят ред да решавам как ще живея – отвърнах и усетих как гласът ми трепери, но не от страх, а от решителност.

Петър се намеси плахо:

– Мамо, Мария е права. Тя прави всичко за нас. Може би трябва да ѝ благодарим понякога.

Свекърва ми го изгледа така, сякаш го вижда за първи път. После погледна мен – и за миг видях в очите ѝ нещо като страх. Или може би уважение?

Тази вечер беше началото на края на моя страх. Спомням си първите години от брака ни – как Стоянка идваше всеки ден уж „да помага“, а всъщност само следеше дали съм изчистила добре, дали съм сготвила по нейния вкус. Петър работеше до късно и рядко забелязваше как се чувствам. Аз мълчах – заради него, заради децата, заради мира вкъщи.

Имаше дни, в които се заключвах в банята и плачех безшумно, за да не ме чуят децата. Стоянка обичаше да повтаря пред тях: „Майка ви е добра жена, ама не е като мен!“ Думите ѝ ме разяждаха отвътре.

Една вечер, когато Петър закъсня от работа, седнах с дъщеря ми Ива на леглото ѝ. Тя ме погледна сериозно:

– Мамо, защо баба винаги ти се кара?

Не знаех какво да ѝ кажа. Не исках дъщеря ми да мисли, че е нормално една жена да бъде унижавана в собствения си дом.

Тогава си обещах – няма повече да мълча.

Започнах малко по малко да отстоявам себе си. Когато Стоянка направеше забележка за чистотата, ѝ казвах: „Това е моят дом и аз решавам как ще изглежда.“ Когато критикуваше готвенето ми, я канех да сготви тя. Петър започна да забелязва промяната в мен и един ден ми каза:

– Мария, гордея се с теб. Виждам колко си силна.

Това ми даде още повече кураж.

Но най-голямото изпитание дойде на рождения ден на Петър. Бях поканила цялото семейство – брат му Георги с жена му Даниела, сестра му Силвия с децата. Стоянка пристигна първа и веднага започна:

– Мария, защо салатата е нарязана толкова едро? На празник трябва всичко да е перфектно!

Усетих как всички погледи се впиват в мен. Вдишах дълбоко и казах:

– Стоянке, ако не ти харесва салатата, можеш да я нарежеш по твой вкус. Но тази вечер аз съм домакинята и ще направя всичко по моя начин.

Георги се засмя неловко:

– Ей, Мария стана лъвицата на семейството!

Стоянка млъкна и повече не каза нищо цяла вечер. За първи път почувствах свобода в собствения си дом.

След този ден отношенията ни се промениха. Тя вече не си позволяваше да ме унижава пред другите. Понякога усещах хлад между нас, но предпочитах това пред постоянните ѝ нападки.

Майка ми веднъж ми каза:

– Дете мое, жената трябва да има достойнство. Ако сама не се уважаваш, никой няма да те уважава.

Сега разбирам думите ѝ по-добре от всякога.

Понякога се питам: Колко жени още търпят подобно отношение? Колко от нас мълчат заради мира вкъщи? А трябва ли цената на този мир да бъде нашето достойнство?