Сметките, които не можахме да разделим

– Не мога да повярвам, че пак стигнахме дотук! – гласът ми трепереше, докато държах в ръка последната сметка за ток. Стояхме една срещу друга в хола на старата ни къща в Княжево, където някога се гонехме като деца, а сега се карахме като непознати.

Сестра ми, Мария, беше седнала на дивана с кръстосани ръце и поглед, който можеше да разтопи лед. – Не е честно, Деси. Ти идваш тук само през уикендите, а аз и семейството ми живеем тук постоянно. Защо трябва да плащаш половината сметки?

– Защото така се разбрахме! – отвърнах аз по-рязко, отколкото исках. – Къщата е на двете ни. Не може всеки месец да измисляш нови правила.

В този момент осъзнах колко много се е променило между нас. Родителите ни винаги ни учеха да се подкрепяме, да си помагаме. Но откакто татко почина и майка се премести при братовчедка ни в Пловдив, сякаш останахме сами – не само физически, а и емоционално. Къщата беше единственото, което ни свързваше. Или поне така си мислех.

Мария въздъхна тежко и се изправи. – Знаеш ли какво? Омръзна ми да спорим за глупости. Ако толкова държиш, ще ти дам банковата си сметка. Преведи ми парите и приключваме.

– Не е въпросът в парите! – извиках аз, усещайки как гласът ми се пречупва. – Въпросът е, че вече не можем да говорим нормално. Винаги се караме за нещо – за градината, за ремонта на покрива, за това кой кога ще ползва къщата… Как стигнахме дотук?

Тя ме погледна с онзи поглед, който помнех от детството – когато беше наранена, но не искаше да го покаже. – Може би защото вече не сме едно семейство, Деси. Всеки си има свой живот.

Тези думи ме удариха по-силно от всяка сметка. Спомних си как като деца деляхме всичко – от шоколада до тайните си. Как се криехме под масата, когато родителите ни се караха за пари. Как си обещахме никога да не допускаме парите да ни разделят.

– Помниш ли как веднъж скрихме петдесет лева от мама, за да си купим сладолед и книжки? – опитах се да се усмихна през сълзи.

Мария също се усмихна тъжно. – Помня… И после мама ни намери парите и ни накара да ги върнем. Каза ни, че семейството е по-важно от всичко друго.

– А сега? Сега спорим за сметки… – прошепнах.

Мълчахме дълго. Чуваше се само тиктакането на стария стенен часовник и далечният лай на куче отвън. В този момент осъзнах колко много ми липсва сестра ми – не тази жена пред мен, а момичето с луничките и разрошената коса, което ме защитаваше в училище.

– Може би трябва да поговорим с адвокат – каза Мария след малко. – Да разделим къщата официално. Така няма да има повече спорове.

Това предложение ме ужаси. Да разделим къщата? Нашата къща? Мястото, където всяка тухла пази спомен?

– Не искам да я делим – казах тихо. – Искам да намерим начин да сме семейство… въпреки всичко.

Мария седна до мен и сложи ръка на рамото ми. За миг сякаш времето спря.

– И аз го искам, Деси… Но не знам как.

В този момент телефонът ми иззвъня. Беше майка ни. Гласът ѝ звучеше уморено:

– Момичета, чух, че пак сте се скарали… Моля ви, не позволявайте парите да ви разделят. Животът е кратък.

Затворих телефона със сълзи в очите. Погледнах Мария и видях същото отражение на болка и любов.

– Може би трябва да започнем отначало – предложих аз. – Да си направим график кой кога ще ползва къщата, да делим сметките според това кой колко време прекарва тук… Да говорим повече.

Мария кимна бавно. – Ще опитаме ли?

– Ще опитаме – казах твърдо.

Вечерта седнахме заедно на терасата с по чаша чай. Говорихме дълго – за децата си, за работата, за страховете си. За първи път от години усетих онази топлина между нас.

Но знам, че няма лесни решения. Всяка сметка ще напомня за старите рани. Всяка среща ще бъде изпитание дали можем да простим и да продължим напред като семейство.

Понякога се чудя: струва ли си да жертваме връзката със сестра си заради няколко лева? Или истинската цена е много по-висока? Какво мислите вие?