Сметките, които разделят – Историята на две сестри и цената на семейството

– Не мога да повярвам, че пак започваш с това! – гласът на Мария трепереше, а очите ѝ бяха пълни със сълзи. Стояхме една срещу друга в хола на старата ни къща в Пловдив, където някога като деца се гонехме из стаите, а сега спорехме за сметки за ток и вода.

– Не започвам аз, Мария! Просто искам да сме справедливи. Не е честно аз да плащам повече, след като ти идваш тук само през уикендите! – отвърнах аз, опитвайки се да не повиша тон, но гневът вече напираше в мен.

Тази къща беше всичко за нас – наследство от баба ни, която ни отгледа след като майка ни замина за чужбина. Тук споделяхме тайни, мечти и страхове. Но сега стените ѝ отекваха от нашите караници.

– А ти помниш ли какво беше, когато татко почина? Кой остана тук да се грижи за всичко? – Мария ме погледна с онзи укорителен поглед, който винаги ме караше да се чувствам виновна.

– Не е честно! Тогава бях студентка в София, не можех да се върна веднага… – прошепнах аз, усещайки как старите рани се отварят.

– Винаги имаш оправдания! – изкрещя тя. – А аз? Аз нямах избор! Останах тук, отказах работа в столицата, за да не оставя баба сама!

В този момент осъзнах, че спорът ни за сметките беше само върхът на айсберга. Под него се криеха години на неизказани думи, обиди и жертви, които никога не бяха признати.

Мария се обърна рязко и излезе на двора. Останах сама сред тишината на къщата, която сякаш дишаше с нашите спомени. Погледнах снимката на стената – двете усмихнати момичета с плитки и кални колене. Кога станахме толкова чужди?

Телефонът ми иззвъня. Беше майка ни от Германия.

– Как сте, момичета? – попита тя с онзи топъл глас, който винаги ме караше да се разплача.

– Добре сме… – излъгах. – Просто… има малко напрежение заради къщата.

– Знам, че е трудно. Но помнете – парите идват и си отиват. Семейството остава. Не позволявайте на сметките да ви разделят…

Затворих телефона и излязох при Мария. Тя седеше на пейката под старата череша и бършеше сълзите си.

– Мария… – започнах плахо. – Съжалявам. Може би не разбирам напълно през какво си минала. Но не искам да се караме за пари. Тази къща е нашият дом…

Тя ме погледна уморено:

– Не е само заради парите. Просто ми писна винаги аз да съм тази, която поема всичко…

– Знам… Може би трябваше по-често да съм тук. Да ти помагам повече…

Настъпи тишина. Вятърът разлюля клоните над нас. Спомних си как като деца си обещавахме винаги да сме заедно, каквото и да стане.

– Хайде да опитаме отново – предложих тихо. – Да седнем, да сметнем разходите честно и да говорим за всичко… Не само за сметките.

Мария кимна бавно:

– Добре… Но този път искам да чуеш мен. Не само числата.

Влязохме вътре и седнахме на масата с тефтер и химикалка. Започнахме да пишем разходите, но между редовете излизаха стари спомени: първата ни коледна украса, скритите писма до Дядо Коледа, вечерите с баба пред печката.

– Помниш ли как веднъж скрихме сметката за тока от баба? – засмях се през сълзи.

– Да… После тя ни хвана и ни накара да мием чинии цяла седмица! – усмихна се Мария за първи път от дни.

Разговорът ни продължи до късно вечерта. Говорихме не само за пари, а за всичко онова, което ни беше тежало през годините. За страховете си, за самотата, за това колко ни липсва баща ни…

На сутринта слънцето огря старата къща по особен начин. За първи път отдавна почувствах надежда.

Сметките още стояха на масата, но вече не изглеждаха толкова страшни. По-важното беше, че отново намерих сестра си.

Понякога си мисля: струва ли си да губим най-близките си хора заради пари? Или просто забравяме кое е истински ценно?