Смяна на дома: Битката между снаха и свекърва за доверие и дом

– Не мога да повярвам, че ми го причиняваш! – гласът ми трепереше, докато гледах леля Иванка право в очите. Дъждът барабанеше по прозорците на малкия ни апартамент в Люлин, а мъжът ми Петър стоеше между нас, безпомощен и мълчалив.

– Не преувеличавай, Мария! – отвърна тя с онзи студен тон, който винаги ме караше да се чувствам като натрапница. – Просто предлагам нещо разумно. Аз ще се преместя при вас, а вие с Петър ще вземете моя апартамент в центъра. Така всички ще сме по-добре.

В този момент всичко в мен се преобърна. Бяхме се борили години наред да направим този апартамент наш дом – боядисвахме стените сами, купувахме мебели на изплащане, спестявахме от всяко левче. А сега трябваше да го споделям с жената, която никога не ме прие напълно.

Петър се опита да смекчи напрежението:
– Мамо, може би Мария има нужда от време да помисли…

– Време? – прекъсна го тя. – Аз вече не мога да се справям сама. А вашият апартамент е по-удобен за мен. Вие ще сте по-близо до работата си в центъра. Всички печелим!

Но аз знаех истината – тя просто не можеше да понесе мисълта, че синът ѝ има свой живот без нея.

Седмици наред атмосферата вкъщи беше като буря преди гръм. Леля Иванка идваше всеки ден с нови аргументи: „Виж колко е тясно тук!“, „Аз съм сама, а вие сте млади!“, „Майката винаги мисли най-доброто за децата си.“

Петър започна да се колебае. Виждах го как се измъчва между двете жени в живота си. Една вечер, докато миех чиниите, той прошепна:
– Може би наистина ще ни е по-лесно в центъра… Поне ще имаме повече пространство.

– Пространство? – избухнах аз. – Това не е въпрос на квадратни метри! Това е нашият дом! Тук сме щастливи, тук сме изградили всичко сами!

Той замълча и излезе на балкона да пуши. Знаех, че го боли, но усещах как губя почва под краката си.

Една сутрин леля Иванка донесе нотариален акт и започна да обяснява как може да прехвърли апартамента си на Петър, ако се съгласим на размяната. Усетих как ме стяга гърлото – всичко се свеждаше до документи и подписи, а никой не питаше как се чувствам аз.

Започнах да се затварям в себе си. Приятелките ми забелязаха промяната:
– Мария, какво става с теб? Не си като преди.

– Просто… всичко ми идва много – отвръщах уклончиво. Не исках да ги натоварвам с моите проблеми.

Една вечер не издържах и отидох при майка ми в Обеля. Седнахме на кухненската маса и разказах всичко през сълзи.
– Дете мое – прегърна ме тя, – никой няма право да ти отнема дома или достойнството. Борѝ се!

Тези думи ми дадоха сили. На следващия ден казах на Петър:
– Ако ти е по-важно мнението на майка ти от нашето семейство, кажи ми го сега. Аз няма да живея с нея под един покрив.

Той ме погледна дълго и тежко въздъхна:
– Не искам да те губя… Но не мога и да я оставя сама.

В този момент разбрах – битката не е само за апартамента. Битката е за мястото ми в този брак, за уважението към мен като жена и майка на бъдещите ни деца.

Дните минаваха в напрежение. Леля Иванка започна да разпитва съседите какви са цените на имотите, намекваше пред роднините, че съм егоистка и не мисля за семейството. Чувах шепоти зад гърба си: „Мария държи Петър под чехъл“, „Младите днес са неблагодарни“.

Една вечер избухнах:
– Стига! Това е моят живот! Не съм длъжна да жертвам щастието си заради чужди амбиции!

Леля Иванка ме изгледа с презрение:
– Ще съжаляваш, момиче…

Но вече не ме беше страх. С Петър седнахме и говорихме дълго. Казах му всичко – страховете си, болката си, желанието си най-после да бъда уважавана като негова съпруга.

Той избра мен. За първи път от години почувствах облекчение. Казахме на леля Иванка, че няма да има размяна на апартаменти. Тя не ни говори месеци наред.

Но аз спечелих нещо по-важно – уважението към себе си и увереността, че мога да защитя дома си.

Сега често се питам: Колко жени като мен са принудени да избират между семейството и себе си? Колко от нас са готови да се борят за правото си на щастие?