Снаха ми обърна сина ми срещу мен заради размяна на апартаменти
— Не мога да повярвам, че пак започваш с това, мамо! — гласът на Николай трепереше от раздразнение, а аз стоях насред хола, стиснала ръцете си толкова силно, че кокалчетата ми побеляха.
— Николай, не искам да се караме. Просто не разбирам защо трябва да разменяме апартаментите. Тук е домът ни, тук израсна…
— Домът ти, мамо! — прекъсна ме той. — Аз имам семейство вече. Ива е права — ти мислиш само за себе си.
Тези думи ме пронизаха по-дълбоко от всяка болка, която бях изпитвала след смъртта на съпруга ми. Сякаш всичко, което бях дала на този дом — любовта, грижите, спомените — вече нямаше значение.
Ива стоеше до него с кръстосани ръце и леко повдигната вежда. Откакто се ожениха преди две години, тя сякаш беше решила да ме измести от живота му. В началото се опитвах да я приема — канех ги на вечеря, помагах им с каквото мога. Но тя винаги намираше начин да ме уязви: „О, Мария, вие още ли държите тези стари мебели?“, „Това ястие е толкова… традиционно.“
Преди година Николай и Ива купиха двустаен апартамент в Кючук Париж. Малък, но нов и светъл. Моят апартамент беше тристаен в центъра — старо строителство, но просторен и пълен със спомени. Скоро след това Ива започна да подхвърля: „Колко хубаво би било да сме по-близо до центъра. А и ти, Мария, сигурно ще ти е по-лесно в по-малко жилище.“
Първоначално не обърнах внимание. Но после Николай започна да настоява: „Мамо, ще ти е по-удобно. Ще си по-близо до пазара, няма да се грижиш за толкова голям апартамент сама.“
Истината беше друга — Ива искаше по-голямото жилище. Искаше центъра. А аз… аз просто исках да запазя последното късче от живота си със съпруга ми.
Една вечер седях сама на балкона и гледах светлините на града. Спомних си как Николай тичаше из коридора с дървената си количка, как с баща му украсявахме елхата всяка Коледа. Сълзите ми капеха безшумно върху ръцете ми.
На следващия ден Ива дойде сама.
— Мария, нека бъдем честни — каза тя с онзи хладен тон. — Николай страда заради теб. Ти го държиш вързан за миналото. Ако го обичаш, ще му дадеш шанс да има истински дом.
— Домът не е само стени и квадратни метри — отвърнах тихо. — Домът е там, където са хората, които обичаш.
— Точно така! — усмихна се тя победоносно. — А ние искаме този дом да е тук.
В този момент разбрах — тя няма да се спре. Щеше да използва всяка възможност да ме изкара виновна.
Скоро след това Николай спря да ми се обажда толкова често. Когато го търсех, беше зает или кратък в разговора. На рождения ми ден дойдоха само за час и си тръгнаха набързо.
Една неделна сутрин чух звънеца. Отворих и видях Николай — очите му бяха зачервени.
— Мамо… — започна той колебливо. — Ива е бременна.
Сърцето ми подскочи от радост и болка едновременно.
— Това е прекрасно! — прегърнах го силно.
— Но… тя не иска детето да расте в малък апартамент. Моля те…
Погледнах го дълго. Видях момчето си — уплашено, объркано, разкъсано между две жени.
— Николай, ако това ще те направи щастлив…
Думите заседнаха в гърлото ми. Не можех да ги изрека.
— Мамо, моля те…
— Не мога — прошепнах едва чуто.
Той се обърна и си тръгна без да каже нищо повече.
Оттогава минаха три месеца. Не сме се виждали. Апартаментът ми е тих като гробница. Понякога сядам пред старата снимка на семейството ни и се питам: сгреших ли? Егоистка ли съм, че не искам да дам дома си? Или просто се опитвам да запазя последното парченце от себе си?
Кажете ми, ако бяхте на мое място — какво бихте направили? Колко струва един дом срещу любовта на детето ти?