Снаха ми превзе дома ни: Кога се изгуби синът ми?

— Дани, пак ли ти ще чистиш банята? — гласът ми трепереше, докато стоях на прага и гледах как синът ми търка плочките с гъба, а Мария, снаха ми, седеше на дивана с телефон в ръка.

Той не ме погледна. Само въздъхна тихо:

— Мамо, моля те, не започвай пак. Така сме си разпределили нещата.

Разпределили? От кога синът ми, който като дете мразеше да подрежда стаята си, сега доброволно чисти цялата къща? Виждах го – уморен, с тъмни кръгове под очите, а Мария все намираше за какво да го скастри. „Дани, забрави да изхвърлиш боклука! Дани, не си измил чашата! Дани, защо не си оправил леглото?“ Все едно живееше с началник, а не със съпруга.

Преди година се ожениха. Сватбата беше скромна – само най-близките. Радвах се тогава. Мислех си: „Ето, синът ми намери своята половинка.“ Но още от първите дни след сватбата нещо не беше наред. Мария се държеше студено с мен. Не искаше да й помагам в кухнята, не ме канеше на разходки с тях, а когато идваха гости, винаги подчертаваше колко е заета и колко много прави за дома.

Но истината беше друга. Даниел вършеше всичко. Сутрин ставаше първи – правеше кафе, закуска, оправяше леглото. След работа минаваше през магазина, готвеше вечеря, миеше чиниите. Мария? Тя работеше от вкъщи и често я чувах как се смее по телефона с приятелки или гледа сериали.

Опитах се да говоря с него. Една вечер седнахме на терасата.

— Даниеле, ти щастлив ли си? — попитах го тихо.

Той замълча дълго.

— Мамо… Не знам. Просто… така е по-лесно. Ако не направя всичко аз, ще има скандали. Не искам да се караме.

Сърцето ми се сви. Това ли беше животът, който исках за детето си? Да живее в страх от скандали? Да бъде слуга в собствения си дом?

С времето започнах да усещам как между нас се издига стена. Мария го държеше далеч от мен. Когато го канех на гости, тя винаги измисляше извинения: „Дани има много работа“, „Дани е уморен“, „Дани не се чувства добре“. А когато все пак идваше сам, беше напрегнат, гледаше часовника и бързаше да се прибере.

Един ден не издържах. Отидох у тях без предупреждение. Вратата ми отвори Мария – с ледено изражение.

— Какво има? — попита тя сухо.

— Дойдох да видя сина си — отвърнах аз.

— Той е зает. Ако искаш, ела друг път.

Почувствах се ненужна в живота му. Сякаш някой беше откраднал детето ми и го беше превърнал в чужденец.

Вечерта Даниел ми се обади:

— Мамо, моля те, не идвай повече без предупреждение. Мария се чувства неудобно.

— А ти? Ти как се чувстваш? — попитах аз през сълзи.

— Не знам… — прошепна той и затвори.

Започнах да се чудя – къде сбърках? Дали прекалено много го обгрижвах като малък? Дали трябваше да бъда по-строга? Или просто Мария е човекът, който не може да обича истински?

Скоро разбрах от съседката им, че Даниел често стои до късно навън – разхожда кучето им сам или просто седи на пейката пред блока. Опитвах се да го заговоря по телефона, но той все по-рядко вдигаше.

Една вечер реших да му напиша писмо. Излях всичко – болката си, страха си да не го загубя напълно, желанието ми той да бъде щастлив. Оставих писмото в пощенската им кутия.

Минаха дни без отговор. Започнах да губя надежда. Докато една сутрин телефонът ми звънна.

— Мамо… — гласът му беше тих и прегракнал. — Прочетох писмото ти. Не знам какво да правя. Чувствам се като в капан.

— Сине, никой няма право да те кара да живееш така — казах му аз през сълзи. — Заслужаваш любов и уважение.

Той замълча дълго.

— Ще помисля… — каза накрая и затвори.

Оттогава минаха месеци. Даниел все още е с Мария, но усещам промяна – започна да идва по-често при мен, понякога дори без нейно знание. Говорим за всичко – за детството му, за мечтите му, за това какво значи щастие.

Понякога се питам – дали имам право да се намесвам в живота му? Или трябва просто да наблюдавам отстрани и да чакам той сам да намери пътя си?

Кажете ми – ако бяхте на мое място, щяхте ли да мълчите или щяхте да се борите за детето си до край?