Снахата, която обърна всичко с главата надолу

– Не мога да повярвам, че пак го правиш! – изкрещях, докато гледах как Мария подрежда чиниите на масата, а Петър, синът ми, белеше картофи до нея. – Какво има, мамо? – попита той спокойно, сякаш не виждаше нищо нередно. – Какво има ли? Ти си мъж! Това не е твоя работа! – думите ми излетяха по-остри, отколкото исках.

Мария само ме погледна с онзи неин спокоен поглед, в който сякаш се криеше цялата търпимост на света. – Госпожо Иванова, ние така сме свикнали. Вкъщи всичко правим заедно. Иначе става скучно – каза тя и се усмихна.

Сърцето ми биеше лудо. Не можех да приема това. В нашето семейство винаги е било ясно – жените готвят, мият, чистят, а мъжете… те си почиват след работа или гледат новините. Така беше и при майка ми, и при баба ми. А сега?

– Мамо, хайде да опитаме нещо различно – предложи Петър. – Всички ще се включим и ще стане по-бързо.

– Не искам да опитвам! – почти изревах. – Това е ненормално!

Мария не каза нищо повече. Само продължи да реже салатата, а Петър я погледна с благодарност. Видях го. И ме заболя.

След вечерята се затворих в стаята си. Чувах смях от кухнята – Мария и Петър миеха чиниите заедно, а баща му им разказваше някаква смешка. Аз стоях сама и се чудех кога загубих властта си в този дом. Кога станах излишна?

На следващия ден Мария отново настоя всички да участваме в приготвянето на обяда. Дори баща му, който никога през живота си не беше белил картоф, се включи. – Ей, че било забавно! – засмя се той. – Не знаех, че мога да режа толкова тънко.

Гледах ги и усещах как нещо в мен се къса. Не беше само навикът или гордостта. Беше страхът, че ако всичко се промени, аз вече няма да съм нужна. Че няма да съм тази, която държи семейството заедно.

Вечерта седнах до Мария на терасата. Дълго мълчахме.

– Знам, че ви е трудно – каза тя тихо. – Но аз не искам да ви отнема мястото. Просто вярвам, че когато всички помагаме, сме по-близки.

– А ако не искам да съм близка по този начин? Ако искам всичко да си е както преди? – попитах я с треперещ глас.

– Тогава ще ви уважавам – отвърна тя. – Но моля ви, дайте ни шанс да бъдем семейство по нашия начин.

Думите ѝ ме разтърсиха. За първи път се замислих дали наистина държа на традициите или просто се страхувам от промяната.

След няколко дни дойдоха съседките на кафе. Разговорът бързо стигна до Мария.

– Ти голям късмет извади с тази снаха! – каза Пенка. – Моята само гледа телевизия и нищо не пипа.

– Късмет ли? – засмях се горчиво. – Моят син вече не е същият. Готви, чисти… Сякаш тя го е омагьосала.

– Ами може би така е по-добре? – обади се Катя. – Мъжете трябва да помагат.

– Глупости! – отсече баба Стефка. – Това са нови измислици! Едно време мъжете бяха мъже!

Вечерта разказах на Петър какво са говорили жените от блока.

– Мамо, ти щастлива ли си? – попита ме той сериозно.

– Не знам… Чувствам се изгубена.

– Ние те обичаме такава, каквато си. Но искаме да сме семейство, в което всички са равни.

Дълго мислих над думите му. Спомних си как майка ми цял живот се е жертвала за нас, как никога не е имала време за себе си. Дали това беше щастие?

Една сутрин станах по-рано от всички и направих закуска за цялото семейство. Когато Мария влезе в кухнята, я поканих да седне до мен.

– Днес аз ще готвя, а ти ще ми разкажеш за твоето детство – казах ѝ с усмивка.

Тя ме погледна изненадано и очите ѝ се напълниха със сълзи.

– Благодаря ви… Това значи много за мен.

Докато пържехме мекици и говорехме за всичко – за нейните родители в Пловдив, за моето детство в село край Велико Търново, за мечтите ни и страховете ни – усетих как стената между нас започва да пада.

С времето започнах да приемам новите правила у дома. Не беше лесно. Понякога все още ми липсваше старият ред, но виждах колко по-сплотени сме станали всички.

Днес вече вярвам, че семейството не е само традиция или навик. То е изборът всеки ден да бъдем заедно по начина, който ни прави щастливи.

Понякога вечер сядам на терасата сама и се питам: „Дали щях да бъда по-щастлива, ако бях останала непреклонна? Или щастието е именно в това да приемеш промяната и да дадеш шанс на новото?“ Как мислите вие?