Снахата ми разруши връзката ми със сина ми – ще намеря ли път обратно към него?

– Не мога повече, мамо! – гласът на Димитър трепереше по телефона, а аз усещах как сърцето ми се свива. – Просто… престани да се месиш в живота ни!

Стоях в кухнята, с ръце, стиснали чашата с чай, която вече беше изстинала. Сълзите ми се стичаха по бузите, а думите му кънтяха в главата ми. Как стигнахме дотук? Аз, която го отгледах сама след смъртта на баща му, която се отказах от толкова много, за да има той всичко… Сега той не искаше дори да ме види.

Всичко започна преди две години, когато Димитър доведе Мария у дома. Красива, млада жена с големи кафяви очи и усмивка, която можеше да разтопи ледовете на Витоша. Но още от първия ден нещо в нея ме притесни – беше твърде тиха, твърде внимателна, сякаш постоянно ме наблюдаваше и преценяваше. Опитах се да я опозная, да я приема като дъщеря, каквато никога не съм имала. Но тя държеше Димитър настрана от мен – не идваха често на гости, а когато идваха, разговорите бяха напрегнати.

– Мамо, Мария е уморена от работа, не може да идва всяка неделя – казваше ми той.
– А аз? Аз не съм ли уморена? Не заслужавам ли да ви виждам? – отвръщах аз с глас, който се опитвах да запазя спокоен.

С времето започнах да усещам как синът ми се изплъзва. Празниците вече не бяха същите – Коледа прекараха при родителите на Мария в Пловдив, а за Великден дори не ми се обадиха. Седях сама на масата с боядисаните яйца и гледах снимките им във Facebook – усмихнати, щастливи, без мен.

Една вечер не издържах и отидох до апартамента им в Младост без предупреждение. Мария ми отвори вратата с изненадана физиономия.
– О, здравейте… Не знаехме, че ще идвате.
– И аз не знаех, че вече трябва да си уговарям срещи със собствения си син – отвърнах остро.
Димитър излезе от хола и ме погледна уморено.
– Мамо, моля те…
– Какво моля те? Вече нямам място в живота ви ли?
Мария се намеси тихо:
– Просто ни трябва малко пространство. Все пак сме семейство вече…

Тогава избухнах. Казах им всичко – че съм сама, че се чувствам изоставена, че Мария е виновна за това отчуждение. Димитър ме изгледа така, сякаш съм му непозната.
– Не е честно! – извика той. – Ти винаги обвиняваш другите! Никога не виждаш собствените си грешки!

Върнах се вкъщи със смачкано сърце. Седмици наред не получих нито обаждане, нито съобщение. Опитах се да говоря с приятелките си от блока – някои ме подкрепиха, други казаха да дам време на младите. Но времето само задълбочи пропастта между нас.

Един ден срещнах Мария случайно в магазина. Беше сама и изглеждаше притеснена.
– Може ли да поговорим? – попитах я.
Тя кимна и излязохме навън.
– Знам, че мислите, че ви отнемам сина – каза тя тихо. – Но той има нужда от собствен живот. Не искам да ви наранявам.
– А аз? Аз нямам ли нужда от него? – попитах през сълзи.
– Всички имаме нужда един от друг… но понякога любовта трябва да даде свобода.

Думите ѝ ме боляха. Върнах се вкъщи и цяла нощ мислих за всичко. Дали наистина съм прекалявала? Дали съм задушавала Димитър с обичта си? Или Мария просто го е обърнала срещу мен?

Минаха месеци. Опитах се да се променя – не звънях всеки ден, не настоявах за срещи. Но дистанцията остана. Един ден получих покана за рождения ден на внучката ми – първата покана от година насам. Отидох с треперещо сърце. Мария ме посрещна учтиво, а Димитър беше резервиран, но поне ми позволи да прегърна детето.

Вечерта си тръгнах със смесени чувства – радост и болка едновременно. Знам, че нищо няма да бъде както преди. Но все още вярвам, че един ден синът ми ще разбере колко много го обичам и ще намерим път един към друг.

Понякога се питам: Къде сбърках? Можеше ли да бъда по-добра майка или просто съдбата ни раздели? Ще простят ли някога децата на родителите си за грешките от любов?