Снежният ден, в който се разпаднах – и започнах да се събирам наново

— Е, поне можеше да си оправиш косата, преди да дойдеш — изстреля Мария, майката на Петър, още щом прекрачих прага на панелката им в Люлин.

Снегът се топеше по якето ми, а обувките ми бяха целите в кал. Сърцето ми биеше лудо — не от студа, а от притеснение. Бях прекарала часове пред огледалото, избирайки синята рокля, която според мен ме правеше да изглеждам по-стройна. Косата си бях изправила с преса, а гримът ми беше безупречен… докато не се наложи да вървя двадесет минути през виелицата, защото автобусът закъсняваше.

Петър ме хвана за ръката и се опита да смекчи ситуацията:
— Мамо, навън е ужасно времето. Всички изглеждаме като мокри кокошки.

Но Мария не отстъпи:
— Аз винаги съм казвала: жената трябва да се държи изправена, независимо от обстоятелствата. Иначе какво ще кажат хората?

Усетих как бузите ми пламват. Не знаех къде да гледам — към Петър, който се опитваше да ми се усмихне окуражително, или към баща му, който мълчаливо наблюдаваше сцената от фотьойла с вестник в ръка.

— Седни, момиче — каза Мария с тон, който не търпеше възражение. — Ще ти сипя супа. Дано поне готвенето ти е по-добро от външния вид.

В този момент нещо в мен се пречупи. Стиснах зъби и седнах на масата. Ръцете ми трепереха толкова силно, че едва държах лъжицата. Супата беше гореща и солена — или може би сълзите ми я правеха такава.

— Мамо! — Петър повиши глас. — Не е нужно да говориш така!

— Аз само казвам истината — отвърна тя. — Ако не може да понесе малко критика, как ще се справя с живота?

Вечерята мина в напрегната тишина. След това Петър настоя да си тръгнем по-рано. В колата мълчахме дълго. Най-накрая прошепнах:
— Може би не съм достатъчно добра за вашето семейство.

Петър стисна ръката ми:
— Не слушай майка ми. Тя е труден човек… Но аз те обичам такава, каквато си.

Думите му не можеха да заличат болката. Седмици наред чувах гласа на Мария в главата си: „Дано поне готвенето ти е по-добро от външния вид.“ Започнах да се съмнявам във всичко — как изглеждам, как говоря, дори как се смея. Започнах да избягвам огледалото и да се затварям вкъщи.

Майка ми забеляза промяната:
— Какво става с теб, Ани? Не си излизала от дни.

— Просто съм уморена — излъгах.

Но една вечер не издържах и разказах всичко. Майка ме прегърна и каза:
— Знаеш ли колко пъти са ме унижавали? Но ако слушаш всеки злобен език, никога няма да бъдеш щастлива.

Тези думи ме накараха да се замисля. Защо позволявам на една чужда жена да определя стойността ми? Защо вярвам повече на нейните обиди, отколкото на любовта на Петър?

Реших да говоря с Мария. Седмица по-късно отидох сама при тях. Този път не избирах роклята си с часове. Облякох любимия си пуловер и вързах косата си на опашка.

Мария ме посрещна изненадано:
— Петър не е с теб?

— Не. Дойдох да поговорим.

Тя седна срещу мен на масата и ме изгледа строго:
— Какво има?

Гласът ми трепереше, но не се отказах:
— Знам, че не ви харесвам. Но аз обичам сина ви и той ме обича. Не искам да живея в страх от вашето мнение.

Мария замълча за миг, после въздъхна:
— Трудно ми е… Свикнала съм всичко да е по мой начин. Но виждам, че Петър е щастлив с теб.

За първи път видях уязвимост в очите ѝ. Може би и тя е била наранена някога…

От този ден започнах да се връщам към себе си. Започнах отново да се усмихвам пред огледалото, да излизам с приятелки и да готвя любимите ястия на Петър — не заради Мария, а заради нас двамата.

Семейните ни отношения не станаха идеални — все още има напрежение и недоизказани думи. Но вече знам: стойността ми не зависи от ничие мнение освен моето собствено.

Понякога вечер, когато мия чиниите и слушам смеха на Петър от хола, се питам: Колко често позволяваме на чужди думи да определят кои сме? И кога най-накрая ще повярваме, че сме достатъчни такива, каквито сме?