Снимката, която преобърна живота ми: Истината за баща ми и непознатата жена

— Коя е тази жена до татко? — прошепнах, докато държах в ръце пожълтялата снимка. Пръстите ми трепереха, а сърцето ми биеше лудо. Беше късен следобед, слънцето се прокрадваше през пердетата и хвърляше златисти петна по пода на хола. Бях сама в апартамента на родителите си, заобиколена от кашони с дрехи, книги и стари писма. Мама си отиде преди месец и сега трябваше да подредя живота ѝ в няколко кашона и чували. Не очаквах, че ще намеря нещо, което да разклати основите на всичко, което съм вярвала досега.

Албумът беше скрит на дъното на чекмеджето ѝ — зелен, с избелели ръбове и мирис на прах и време. Прелиствах страниците: татко с военната си куртка, мама с плитки, снимки от морето, от някаква вила край Пловдив… И тогава я видях. Снимката. Татко стоеше до непозната жена — тъмнокоса, с усмивка, която сякаш познавах, но не можех да си спомня откъде. Държаха се за ръце. На гърба с почерк, който не беше на мама, пишеше: „Заедно завинаги — 1987“.

Седнах на пода, снимката в ръцете ми гореше. Кой беше написал това? Защо никога не съм виждала тази жена? Защо татко никога не е споменавал за нея? В главата ми се завъртяха хиляди въпроси. Изведнъж всичко ми се стори съмнително — спомените от детството, странните отсъствия на татко, тишината между родителите ми след вечеря.

Телефонът ми иззвъня. Беше брат ми — Ивайло.

— Как върви подреждането? — попита той безгрижно.

— Намерих нещо… Ивайло, виждал ли си тази снимка? — изпратих му снимка по вайбър.

След минута телефонът звънна отново.

— Коя е тази жена? — гласът му беше напрегнат.

— Не знам… На гърба пише „Заедно завинаги — 1987“. Това не е почеркът на мама.

— Може би трябва да питаме леля Стефка. Тя знае всичко за нашето семейство.

Стефка беше по-голямата сестра на татко — винаги се месеше във всичко, но този път имах нужда от нея.

Отидох при нея още същия ден. Апартаментът ѝ миришеше на кафе и стари мебели.

— Здравей, мило! Как си? — попита тя и ме прегърна.

— Лельо Стефке… трябва да ти покажа нещо.

Показах ѝ снимката. Тя пребледня.

— Ох, Мария… Не мислех, че ще я намериш някога…

— Коя е тя? Моля те!

Сълзи напълниха очите ѝ.

— Това е Елена. Баща ти я обичаше много преди да срещне майка ти. Бяха заедно години наред. Мислехме, че ще се оженят… Но семейството ѝ беше против него — беден бил, нямал бъдеще. Разделиха ги насила. После той срещна майка ти и се ожениха бързо. Но… — тя замълча и избърса сълзите си — …никога не я забрави напълно.

Седях като вцепенена. Всичко започна да се подрежда в главата ми — студенината между родителите ми, погледът на татко към прозореца в дъждовните вечери…

— А мама знаеше ли?

— Знаеше… Но никога не говореха за това. Тя го обичаше по свой начин. Прие миналото му, но болката остана между тях като сянка.

Върнах се у дома и цяла нощ не мигнах. На сутринта реших да потърся още следи. Прерових всички писма в албума и намерих едно писмо от Елена до татко: „Обичам те още, но съдбата ни раздели…“

Седнах на масата с чаша кафе и гледах през прозореца към оживения булевард. В главата ми кънтяха думите на Елена и лицето на мама от последните месеци — уморено, но някак примирено.

Когато Ивайло дойде вечерта, му разказах всичко.

— Значи цял живот сме живели в лъжа? — попита той гневно.

— Не знам дали е лъжа… Може би е просто животът такъв — сложен и пълен с неизказани истини.

Дните минаваха, но мисълта за снимката не ме напускаше. Започнах да се питам дали някога ще мога да простя на баща си, че е обичал друга жена повече от майка ми. Или на мама — че е живяла с тази болка толкова години.

Веднъж сънувах мама — седеше до мен и държеше ръката ми.

— Всички имаме тайни, Мария — прошепна тя. — Важно е какво правим с тях.

Събудих се със сълзи в очите и разбрах, че трябва да приема миналото такова, каквото е било. Но въпросът остана:

Можем ли някога напълно да опознаем хората, които обичаме? Или винаги ще има сенки между нас?