Снимката под изтривалката: Истината, която не исках да видя

— Какво, по дяволите, е това? — прошепнах сама на себе си, докато държах бялата, леко намачкана пликче в ръцете си. Сутринта беше като всяка друга — събота, пазарът на Женския пазар още ухаеше на пресни домати и магданоз, а аз бях излязла само за вестник и малко въздух. Но тази пликче… с моето име, изписано с познатия почерк на някой, който явно ме познава добре. Без марка, без адрес, само моето име — Мария.

Отворих я още на стълбището. Вътре имаше само една снимка. Цветна. На нея — мъжът ми, Петър, държи на ръце малко момиченце с къдрава коса и големи кафяви очи. Не беше нашата дъщеря. Не беше нашата Ана. Сърцето ми се сви така силно, че едва не изпуснах снимката.

Върнах се вкъщи като в сън. Петър беше в кухнята, миеше чашите от закуската. Ана рисуваше на масата с водни боички.

— Мамо, виж! — извика тя и ми показа листа си.

— Много е красиво, мило — казах механично и се опитах да скрия треперещите си ръце.

Петър ме погледна въпросително.

— Добре ли си? Изглеждаш бледа.

— Просто… малко ми се зави свят — излъгах. — Ще полегна за малко.

Затворих се в спалнята и се втренчих в снимката. Кога? Къде? Коя е тази малка? Защо никога не съм я виждала? В главата ми започнаха да се въртят стотици въпроси. Всяка усмивка на Петър през последните месеци, всяко негово закъснение от работа, всяко внезапно служебно пътуване… Всичко започна да изглежда подозрително.

Следобедът мина като в мъгла. Ана гледаше детски по телевизията, а аз се опитвах да се държа нормално. Петър забеляза напрежението ми.

— Мария, какво става? — попита той тихо вечерта, когато Ана вече спеше.

— Това става! — извадих снимката и я хвърлих на масата между нас. — Обясни ми!

Петър пребледня. Взе снимката с треперещи ръце и я гледа дълго. После въздъхна тежко.

— Не исках да научиш така… — каза той тихо.

— Какво значи това? Чие е това дете? — гласът ми трепереше от гняв и страх.

— Това е… това е Виктория. Дъщеря ми. От преди да се оженим. Не знаех за нея до преди година. Майка ѝ — Елена — ми каза едва тогава. Молеше ме да не ти казвам, докато не разбера какво да правя…

— Лъгал си ме цяла година?! — извиках аз. — Как можа?!

— Не съм искал да те нараня! Просто… всичко стана толкова бързо. Елена замина за чужбина, после се върна с детето… Не знаех как да ти кажа.

Седнах на пода и заплаках. Всичко в живота ми се разпадна за секунди. Семейството ни, доверието ни… всичко изглеждаше като лъжа.

Следващите дни бяха ад. Петър се опитваше да говори с мен, но аз не можех да го гледам в очите. Ана усещаше напрежението и започна да задава въпроси:

— Мамо, защо тати спи на дивана? Защо плачеш нощем?

Не знаех какво да ѝ кажа. Как да обясня на едно дете, че баща ѝ има друго дете? Че майка ѝ вече не вярва на никого?

Майка ми дойде на гости след няколко дни. Видя ме разплакана и веднага разбра, че нещо не е наред.

— Кажи ми всичко — настоя тя.

Разказах ѝ между сълзите си цялата история. Тя ме прегърна силно.

— Мария, животът не е черно-бял. Петър е сгрешил, но това дете няма вина. Помисли какво ще правиш нататък — каза тя мъдро.

Думите ѝ ме накараха да се замисля. Виктория беше невинна. А Петър… той беше баща на две деца. Можех ли да простя? Можех ли да приема това дете в живота ни?

Седмица по-късно Елена ми се обади по телефона.

— Мария, знам колко ти е трудно — каза тя тихо. — Не искам да развалям семейството ви. Просто Виктория има нужда от баща си…

Гласът ѝ беше уморен и тъжен. Почувствах гняв към нея, но и съчувствие към детето.

Реших да видя Виктория. Отидохме с Петър в малкия апартамент на Елена в Люлин. Виктория беше срамежлива, но когато видя Петър, очите ѝ светнаха.

— Тате! — извика тя и го прегърна силно.

Сълзите напълниха очите ми отново. Това дете беше част от него… част от нашето семейство, независимо дали го исках или не.

Върнахме се вкъщи мълчаливо. През нощта лежах будна до Ана и си мислех за всичко случило се. Можех ли да простя? Можех ли да приема Виктория като сестра на Ана?

Днес все още не знам отговора. Болката е жива, доверието е разбито, но любовта към семейството ми е по-силна от всичко друго.

Питам се: Какво бихте направили вие на мое място? Бихте ли простили или бихте избрали нов път?