„Срам ни е пред съседите“ – Историята на една късна любов

– Мамо, как можа? Срам ни е пред съседите! – гласът на дъщеря ми Мария проряза тишината в кухнята като нож. Стоях до прозореца, гледах как есенните листа се въртят по двора на блока ни в Пловдив, а в гърдите ми се бореха вина и гняв.

– Мария, не разбирам защо трябва да се срамувате. Аз съм на 64 години, не съм престъпник – опитах се да запазя спокойствие, но ръцете ми трепереха.

– Какво ще кажат хората? – намеси се и синът ми Георги, който досега мълчеше. – Баща ти не е и година в гроба, а ти вече…

– Георги, татко почина преди седем години! – прекъснах го. Гласът ми се пречупи. – Седем години самота…

В този момент вратата се отвори и внучката ми Лили надникна плахо:

– Бабо, ще ходим ли пак на сладкарница с чичо Иван?

Мария я изгледа остро:

– Лили, върви си в стаята!

Лили се сви и излезе. Сърцето ми се сви с нея. Иван… Иван беше причината за този скандал. Срещнах го преди няколко месеца в кварталната аптека. Беше с побеляла коса, но очите му бяха живи, топли. Помогна ми да нося тежките чанти и ме покани на кафе. Оттогава започнахме да се виждаме всеки петък в малката сладкарница до киното.

Първият път, когато ме хвана за ръка, усетих как нещо в мен се разтапя. Не бях усещала такава близост от години. Иван беше внимателен, разказваше ми истории от младостта си, смеехме се като деца. За първи път отдавна се чувствах жива.

Но когато казах на децата си, че имам приятел… Всичко се промени. Мария започна да ме избягва, Георги идваше все по-рядко. Съседките започнаха да ме гледат с други очи – някои със завист, други с презрение.

Една вечер Иван ме покани у тях на вечеря. Седяхме на балкона му, гледахме светлините на града и той ми каза:

– Халинка, животът е кратък. Не искам да го губя повече в самота.

Погледнах го дълго. Исках да му кажа колко ме боли от отношението на децата ми, но думите заседнаха в гърлото ми.

– Страх ме е – прошепнах. – Страх ме е да не изгубя децата си.

Той хвана ръката ми:

– Ако те обичат истински, ще разберат.

Но не разбираха. След онази вечер Мария спря да ми говори. Георги ми звънеше само по празници. Внучката ми Лили тайно ми пращаше съобщения: „Бабо, липсваш ми.“

Веднъж чух как Мария говори по телефона с приятелка:

– Представяш ли си? Майка ми! На тези години! Да излиза с някакъв старец… Срамота!

Сълзите сами потекоха по бузите ми. Защо любовта е срамна след определена възраст? Защо хората приемат за нормално възрастните да са сами и тъжни?

Една неделя реших да поканя Иван у дома. Направих баница, сложих хубава покривка. Когато Мария дойде неочаквано и го видя на масата, избухна:

– Мамо! Това вече е прекалено! Или той, или ние!

Погледнах я в очите:

– Не мога повече да живея по вашите правила. Искам да бъда щастлива.

Тя тръшна вратата и си тръгна. Иван ме прегърна силно.

– Не си сама – каза тихо.

Дълго стояхме така. После той си тръгна, а аз останах сама в тъмната кухня. Чувах как съседката отдолу говори по телефона:

– Абе тази Халинка съвсем изперка…

Седнах до прозореца и гледах как луната осветява празния двор. Спомних си младостта си – първата любов, първите разочарования, годините с покойния ми съпруг… Колко пъти съм жертвала себе си заради другите? Колко пъти съм се отказвала от малките радости?

На следващия ден Лили дойде при мен тайно.

– Бабо, аз харесвам чичо Иван. Той те кара да се усмихваш.

Прегърнах я силно.

– Благодаря ти, мила моя.

Вечерта написах писмо до Мария и Георги:

„Обичам ви повече от всичко, но не мога да живея без любов и топлина. Ако някога решите да ме разберете, ще ви чакам.“

Сега всяка петък вечер ходя със своя Иван на сладкарница. Понякога хората ни гледат странно, но вече не ме боли толкова. Понякога Лили идва с нас и тогава светът изглежда по-хубав.

Питам се: Защо щастието на един възрастен човек трябва да бъде срам? Дали някога ще спрем да се страхуваме от мнението на другите и ще започнем да живеем истински?