Срамът на Петър: Когато училището забрави да бъде дом

– Как не те е срам, Мартине! – гласът на госпожа Стефанова ехтеше из коридора на училището, а аз стоях пред екрана вкъщи, стиснал юмруци, безсилен да спра видеото, което вече беше гледано стотици пъти във Viber групите на родителите. Синът ми стоеше с наведена глава, а около него се бяха събрали още три деца. Всички те бяха наредени като на показ пред целия клас. – Такива като вас петнят името на училището! – продължи тя, а аз усещах как кръвта ми кипи.

Мартин никога не е бил проблемно дете. Да, понякога е разсеян, понякога забравя домашното си или се заиграва повече с приятелите си в междучасието. Но винаги е бил добър, състрадателен и честен. В този ден обаче, според думите на учителката, той и още трима негови съученици били „хванати“ да си разменят бележки по време на час. Това било достатъчно основание да ги изведат пред целия клас и да ги унижат публично.

Когато видях видеото, което някой от персонала беше заснел и разпространил, не можех да повярвам. Не само че ги бяха изложили пред съучениците им, но и цялото училище вече знаеше за случката. Дори съседката ми ме спря на улицата: – Видя ли какво направи Мартин? – попита тя с онзи особен тон, в който се смесват любопитство и осъждане.

Вечерта Мартин се прибра по-тих от обикновено. Седна на масата и започна да си играе с лъжицата в супата. – Тате… – прошепна той след дълга пауза. – Защо всички ме гледат странно? Защо госпожа Стефанова каза, че съм срам за училището?

Сърцето ми се сви. Как да обясня на единайсетгодишно дете, че възрастните понякога са по-жестоки от връстниците му? Как да му кажа, че системата, която трябва да го закриля, всъщност го ранява най-дълбоко?

– Мартине, ти не си срам за никого. Ти си моят син и аз се гордея с теб – казах му и го прегърнах силно.

На следващия ден отидох в училището. Вратата на директорката беше затворена, но аз почуках твърдо. – Госпожо Димитрова, искам да говоря за случилото се вчера – казах с глас, който не търпеше възражения.

Тя ме погледна през очилата си и въздъхна: – Господин Иванов, разбирам ви, но дисциплината трябва да се поддържа.

– На каква цена? – попитах я. – На цената на достойнството на децата ни? На психиката им? Знаете ли какво преживява синът ми сега?

Тя замълча за миг. – Не сме искали да навредим…

– Но сте го направили! – прекъснах я. – И не само на него. Видеото вече е навсякъде. Кой ще поеме отговорност?

В този момент в стаята влезе госпожа Стефанова. Погледна ме студено:

– Ако родителите възпитаваха по-добре децата си, нямаше да се стига до такива ситуации.

– Вие ли ще ми кажете как да възпитавам детето си? – отвърнах остро. – Аз уча Мартин на уважение и честност. А вие го учите на страх и срам.

Директорката се опита да изглади ситуацията:

– Ще говорим с персонала да не се повтаря подобно нещо…

– Не е достатъчно! Искам извинение към децата и премахване на видеото от всички платформи!

Излязох от училището разтреперан. По пътя към вкъщи телефонът ми звънна непрекъснато – други родители също бяха възмутени. Някои ме подкрепяха, други смятаха, че „дисциплината е над всичко“.

Вечерта седнахме със съпругата ми Катя и обсъдихме какво да правим. Тя плачеше:

– Мартин не иска да ходи повече на училище… Казва, че всички го сочат с пръст.

– Ще се борим за него – казах й твърдо. – За всички деца като него.

Следващите дни бяха кошмарни. Мартин отказваше да излиза навън. Получаваше подигравателни съобщения от някои съученици: „Срам за класа!“, „Провал!“ Дори приятелят му Владо започна да го избягва.

Една вечер го намерих седнал до прозореца, загледан в тъмното:

– Тате… ако не бях аз, щеше ли всичко да е наред? Може би съм лошо дете…

Сълзите ми напираха:

– Не си лошо дете! Лошо е това, което ти причиниха! Не вярвай на думите им!

Решихме да потърсим помощ от психолог. Госпожа Георгиева беше мила жена, която веднага разбра болката на Мартин:

– Трябва да говорим за това открито – каза тя. – Да покажем на децата, че грешките са част от порастването, а не повод за унижение.

Организирахме среща с други родители и настояхме за промени в училищната политика. Някои учители ни подкрепиха, други ни гледаха с подозрение.

Минаха месеци. Видеото постепенно изчезна от социалните мрежи, но белегът остана. Мартин все още се страхуваше от големи групи хора. Но започна да рисува повече – изразяваше болката си чрез цветовете.

Понякога се чудя: какво общество сме ние, ако позволяваме децата ни да бъдат унижавани публично? Кога ще разберем, че достойнството им е по-важно от всяка дисциплина?

А вие как бихте постъпили на мое място? Щяхте ли да замълчите или щяхте да се борите за детето си?