Среща след десет години: Когато грешките оставят белези

– Не мога да повярвам, че си ти… – гласът ми трепери, докато гледам Емил право в очите. Стоим един срещу друг на тротоара пред старата книжарница на „Графа“, а времето сякаш спира. Десет години. Десет години, откакто го видях за последно, когато затръшнах вратата след себе си и оставих сърцето си на пода в малката ни квартира в Лозенец.

Той се усмихва леко, но в очите му има сянка. – Здравей, Ивана. Мина много време.

Много време… Колко ли пъти съм си представяла тази среща? Колко нощи съм се будила с мисълта за него, за думите, които никога не казах, за прошката, която никога не поисках? Сега стоя тук, с побелели кичури в косата и ръце, които не знаят къде да се скрият.

– Как си? – питам тихо, сякаш ме е страх да чуя отговора.

– Добре съм. Имам син… – казва той и поглежда настрани. – А ти?

Сърцето ми се свива. Толкова много исках да бъда част от този живот. Да бъда майка на неговото дете. Но вместо това избрах страха. Избрах да вярвам на слухове и съмнения, вместо на човека, когото обичах повече от всичко.

– Работя в една рекламна агенция. Живея сама… – думите ми увисват във въздуха.

Той кимва. Мълчим неловко. Хората минават покрай нас, животът тече, а аз усещам как миналото ме дави.

– Помниш ли онази вечер? – прошепвам. – Когато ти казах, че не мога повече…

– Помня всичко – отвръща той. – Помня как ме обвини, че имам връзка с Мария от работата. Помня как ми каза, че не можеш да ми вярваш. А аз… аз просто исках да те убедя, че си единствената.

Сълзите напират в очите ми. Колко пъти съм се връщала към този момент? Колко пъти съм искала да върна времето назад?

– Прости ми… – прошепвам. – Бях глупава. Бях несигурна. Майка ми все ми повтаряше, че мъжете са предатели, че трябва да внимавам… А аз… аз избрах да ѝ вярвам повече, отколкото на теб.

Той въздъхва тежко. – Ивана, тогава бяхме деца. Всички правим грешки. Но някои белези остават завинаги.

В този момент телефонът му звъни. Поглежда дисплея и се усмихва тъжно.

– Трябва да тръгвам. Синът ми ме чака.

– Може ли… може ли някога да поговорим? Да ти разкажа всичко? – питам отчаяно.

Той ме гледа дълго. В очите му има болка, но и топлина.

– Може би… някой ден. Пази се, Ивана.

Гледам го как се отдалечава по „Графа“, а вятърът разнася спомените ни като есенни листа. Стоя сама сред тълпата и усещам как тежестта на годините ме притиска.

Вечерта се прибирам в малкия си апартамент в „Младост“. Сядам на дивана и взимам старата ни снимка от шкафа – онази от морето във Варна, когато още вярвахме, че любовта може всичко.

Майка ми звъни по телефона.

– Как си, Ивана? Пак ли си сама вкъщи?

– Добре съм, мамо – лъжа я по навик.

– Знаеш ли, понякога си мисля дали не сбърках с всички тези съвети…

– Всички грешим – казвам тихо и затварям.

Поглеждам към прозореца. Светлините на града пулсират като разбито сърце. В главата ми ехти въпросът: Ако бях избрала да вярвам на любовта, а не на страха – щеше ли животът ми да е друг?

Може ли човек някога истински да си прости? Или белезите остават завинаги?