Среща след години: Завръщане към миналото и неизказаните думи

— Не отивай, мамо, пак ще се върнеш разстроена — гласът на дъщеря ми Елица ме преследваше, докато стоях пред огледалото и се опитвах да избера рокля. Беше петък вечер, а аз държах в ръцете си поканата за класовата среща, която получих преди седмица. Не исках да отида. Защо да се връщам към хора, с които ме свързват само няколко години детство и избелели снимки от училищната скамейка? Но после видях на списъка с имената неговото име. Марин. Момчето от последния чин, което някога ми подаде стихотворение, написано на гърба на тетрадка, и се усмихна така, че сърцето ми прескочи един удар.

Сега, двадесет години по-късно, стоях пред вратата на ресторанта „Старата къща“ в центъра на Пловдив. Вътре се чуваше смях, музика и познати гласове. Пръстите ми трепереха, докато стисках дръжката. Влязох. Погледите се обърнаха към мен — някои с изненада, други с равнодушие. Усетих как се връщам в осми клас, когато всички ме гледаха така — като момичето, което винаги е малко по-различно.

— Деси! — извика Весела и ме прегърна силно. — Не мога да повярвам, че дойде!

— И аз не мога — отвърнах с усмивка, която се опитах да направя по-уверена, отколкото се чувствах.

Погледът ми обиколи залата. Видях го веднага — Марин стоеше до прозореца, облегнат на стената, с чаша в ръка. Косата му беше посребряла по слепоочията, но очите му бяха същите — дълбоки, тъмни и малко тъжни. Сърцето ми се сви. Спомних си онзи ден през пролетта на 2004-та, когато той ми подаде листчето с онова стихотворение: „Ти си като утринна роса — невидима за всички, но за мен — цял свят.“

— Деси? — гласът му беше по-дълбок, но все така мек.

— Здравей, Марине — казах тихо.

— Радвам се, че дойде.

— И аз… не знам защо съм тук — признах. — Може би за да разбера дали нещо е останало от онова време.

Той се усмихна тъжно.

— Всичко се променя, но някои неща остават същите.

Седнахме един до друг. Около нас разговорите течаха шумно — кой къде работи, кой колко деца има, кой е напуснал България. Аз слушах Марин как разказва за живота си — останал е тук, работи като учител по литература в същото училище, в което се запознахме. Разведен е. Има син на 10 години.

— А ти? — попита той.

— Омъжих се млада. Мъжът ми замина за Германия преди три години и оттогава сме като непознати. Имам дъщеря — Елица. Тя е всичко за мен.

Замълчахме за миг. В този момент Весела извика:

— Хайде да си спомним старите времена! Кой помни какво стана на бала?

Всички започнаха да разказват истории — кой кого е целунал тайно зад училището, кой е преписвал на изпита по математика. Аз гледах Марин и си мислех за всички неизказани думи между нас.

По-късно вечерта излязохме навън да подишаме въздух. Беше хладно и тихо.

— Помниш ли онова стихотворение? — попита той внезапно.

— Помня го наизуст — признах. — Дълго време го пазех в портмонето си.

Той се засмя тихо.

— Мислех си… ако тогава имах повече смелост… може би всичко щеше да е различно.

— И аз си го мислех много пъти — казах. — Но животът ни завъртя по свой начин.

Марин хвана ръката ми. Усетих топлината му и за миг забравих за всички проблеми у дома — за самотата, за празните разговори с мъжа ми по телефона, за умората от ежедневието.

— Деси… мислиш ли, че можем да започнем отначало? — прошепна той.

Погледнах го дълго. В очите му видях надежда и страх едновременно.

— Не знам… Имам дете. Имаш син. Миналото ни тежи… Но може би заслужаваме втори шанс.

В този момент телефонът ми иззвъня. Беше Елица.

— Мамо, кога ще се прибереш? — попита тя със сънен глас.

— Скоро, мило мое. Всичко е наред — казах и затворих очи за миг.

Погледнах Марин.

— Животът ни даде нова възможност тази вечер. Но дали ще имаме смелостта да я използваме?

Сега ви питам вас: Ако съдбата ви даде втори шанс за стара любов или неизживяна мечта — бихте ли рискували всичко? Или бихте останали верни на миналото си?