Среща след години: Завръщане към миналото и неизказаните думи

– Защо изобщо трябва да ходя? – промърморих, докато държах поканата в ръка. Майка ми, която бързаше да сложи вечерята, дори не ме погледна.
– Защото е хубаво да видиш хората, с които си израснала, Яна. Не всичко е работа и грижи.
Но аз не исках да се връщам. Не исках да виждам онези лица, които помнех само от избелелите снимки в албума. Бях напуснала селото преди години, избягала от клюките, от тесните улици, от усещането, че всички знаят всичко за теб. В София животът беше друг – шумен, анонимен, безкрайно уморителен, но мой.

Поканата лежеше на масата цяла седмица. Едва когато видях списъка с имената във вайбър групата, нещо в мен се раздвижи. Марин. Марин от последния чин, който някога ми беше написал стихотворение на края на тетрадката по математика. Марин, който винаги ме гледаше с онзи особен поглед, сякаш виждаше нещо повече в мен, отколкото аз самата можех да си позволя да повярвам.

Вечерта на срещата пристигнах последна. Селското читалище беше същото – миришеше на прах и стари книги. Влязох и веднага усетих погледите – някои топли, други изпитателни. Седнах в ъгъла, опитвайки се да остана незабелязана.

– Яна! – познах гласа на Деси още преди да я видя. Прегърна ме силно, сякаш никога не сме се разделяли. – Не мога да повярвам, че дойде! Помниш ли как се криехме зад училището?
– Помня – усмихнах се неловко. – Но май вече не съм същата.

Тогава го видях. Стоеше до вратата, с ръце в джобовете, леко приведен напред. Марин. Косата му вече беше прошарена, но очите – същите. Усмихна ми се и аз усетих как нещо в мен се разпада.

– Здравей, Яна – каза тихо. – Радвам се, че дойде.
– И аз… – отвърнах, макар че думите заседнаха в гърлото ми.

Седнахме един до друг на дългата маса. Хората около нас говореха за деца, кредити, болести и ремонти. Аз слушах с половин ухо и усещах как миналото ме залива като вълна.

– Помниш ли онази вечер преди бала? – прошепна Марин.
– Помня… – отвърнах. – Тогава ми даде онова стихотворение.
– Никога не съм имал смелост да ти кажа какво значеше за мен.

Погледнах го. В очите му имаше тъга и нещо недоизказано.
– Защо не ми каза тогава?
– Страхувах се. Ти беше различна… А аз бях просто момче от последния чин.

Замълчахме. В този миг осъзнах колко много неща са останали неизказани между нас. Колко често животът ни минава в страх да кажем истината.

Вечерта напредваше. Някой пусна стара песен на Васил Найденов и всички запяха. Аз гледах Марин и си мислех за всичко изгубено.

– Как е животът ти? – попита той тихо.
– Самотен е… – признах за първи път на глас. – Работя много, нямам време за нищо истинско.
– И аз така… – усмихна се тъжно. – Жена ми ме напусна преди две години. Останах сам с майка си и двора.

Погледнах ръцете му – груби, напукани от работа. Спомних си как някога мечтаеше да стане художник, а после баща му го накара да работи във фермата.

– Защо никой от нас не сбъдна мечтите си? – попитах го внезапно.
– Може би защото ни беше страх… Или защото тук никой не вярва в чудеса.

В този момент Деси дойде при нас с бутилка домашно вино.
– Айде, наздраве за старите времена! – извика тя и всички се засмяха.

Пихме и за миг всичко изглеждаше лесно и леко като в детството ни. Но после тишината отново ни обгърна.

– Яна… Ако можеше да започнеш отначало, би ли избрала друг път?
Погледнах го дълго.
– Не знам… Може би бих имала повече смелост да бъда себе си.

Когато вечерта свърши, излязохме навън заедно. Селото беше тихо, въздухът миришеше на липи и мокра земя.
– Ще останеш ли тази нощ? – попита Марин тихо.
Поколебах се. В главата ми се блъскаха хиляди мисли – за майка ми, която ме чакаше у дома; за работата в София; за всички пропуснати възможности.
– Не знам…
Той хвана ръката ми плахо.
– Понякога вторият шанс е по-важен от първия.

Стояхме така дълго време под звездите. В този миг разбрах колко много съм бягала от себе си през годините. Колко често съм позволявала на страха да определя живота ми.

Сега ви питам: Колко често казвате истината на хората, които обичате? Има ли втори шанс за изгубените мечти?