Станах баба на пълен работен ден – и изгубих себе си

– Мамо, ще можеш ли да вземеш децата от градина днес? – гласът на дъщеря ми Мария трепереше от напрежение, но вече знаех отговора, който очакваше. Не беше въпрос, а по-скоро нареждане, облечено в учтивост. Погледнах часовника – беше 7:15 сутринта, а аз вече усещах умората да се настанява в костите ми.

– Разбира се, Мария. Ще ги взема, ще им приготвя обяд и ще ги наглеждам докато се приберете – отвърнах с пресилен ентусиазъм. В слушалката се чу въздишка на облекчение и после бързо „Благодаря ти, мамо! Не знам какво бих правила без теб!“, преди да затвори.

Останах сама в кухнята. Миризмата на вчерашната леща още се носеше във въздуха. Погледнах към снимката на стената – аз и съпругът ми Георги, усмихнати на морето преди години. Той почина преди три лета и оттогава домът ми се изпълни с тишина, която само детският смях понякога разсейваше.

Когато Мария и Петър – синът ми – ми предложиха да помагам с внуците, приех без колебание. Мислех си: „Това е моят шанс да бъда полезна, да не съм сама.“ Но с времето помощта се превърна в задължение. Всеки ден беше еднакъв: сутрин закуска, после градина или училище, после обяд, домашни, игри в парка, вечеря. Дните се сливаха в едно безкрайно въртене около нуждите на другите.

Един следобед, докато сгъвах дрехите на малкия Виктор, чух как Мария говори по телефона в другата стая:

– Мама ще ги гледа пак. Да, тя няма нищо против. Свикна вече.

Свикнала съм? Сърцето ми се сви. Кога станах даденост? Кога престанах да бъда човек със свои желания?

Вечерта седнах до Петър на дивана. Той гледаше новините и дъвчеше бавно филия с лютеница.

– Петре, мислиш ли някога за това колко време прекарвам с децата ви? – попитах тихо.

Той не откъсна поглед от телевизора:

– Мамо, ти винаги си обичала да си с тях. А и така не си сама.

– Да, но понякога ми липсва… просто да изляза с приятелки или да отида на театър. Да имам време за себе си.

Той повдигна рамене:

– Ще имаш време. Сега сме в труден период.

Труден период? Колко дълго трае един труден период? Месец? Година? Цял живот?

Седмиците минаваха. Започнах да усещам тежестта на самотата все по-силно. Приятелките ми се отдръпнаха – „Ти все нямаш време“, казваха. Веднъж отказах покана за имен ден – трябваше да гледам децата. Втори път – пак същото. После престанаха да ме канят.

Една вечер, докато къпех малката Ива, тя ме попита:

– Бабо, ти защо никога не си весела?

Замръзнах. Какво да ѝ кажа? Че съм уморена? Че се чувствам невидима? Усмихнах се насила:

– Просто съм малко изморена, слънчице.

След като ги сложих да спят, седнах до прозореца и заплаках тихо. Спомних си как някога мечтаех да пътувам из България, да видя Рилските езера, да рисувам отново. Всичко това остана някъде назад, затрупано под купища пране и неизпълнени обещания към самата себе си.

Една неделя сутрин реших да поговоря сериозно с Мария и Петър. Събрах смелостта си и ги поканих на кафе.

– Искам да ви кажа нещо важно – започнах с треперещ глас. – Обичам ви и обичам внуците си повече от всичко. Но се чувствам… изгубена. Имам нужда от време за себе си. Не мога повече да бъда баба на пълен работен ден.

Мария ме погледна изненадано:

– Мамо, ние разчитаме на теб! Знаеш колко е трудно…

Петър замълча за миг:

– Не сме осъзнавали колко ти тежи всичко това.

– Не ви обвинявам – казах тихо. – Просто искам да бъда чута. Искам да бъда пак аз.

Последваха дни на напрежение. Децата започнаха да търсят други варианти за гледане на внуците – детегледачка няколко дни в седмицата, повече ангажираност от страна на Мария и Петър. Аз започнах да излизам – първо сама на разходка в парка, после се записах на курс по рисуване в читалището.

Постепенно усетих как животът ми се връща при мен. Внуците все още идваха често у дома, но вече не бях единствената им опора. Започнах пак да се усмихвам истински.

Понякога вечер сядам до прозореца с четка в ръка и си мисля: Колко лесно е една жена да изгуби себе си между грижите за другите? И дали някога ще спрем да приемаме любовта и помощта на майките ни за даденост?