Станът за подарък: Когато семейството се превърне в бреме
„Не мога да повярвам, че го обсъждаме пак!“, изкрещях, а гласът ми отекна в малката кухня на панелката в Люлин. Майка ми седеше срещу мен с ръце, скръстени на гърдите, а лицето ѝ беше каменно. „Станиславе, това е правилното нещо. Ти имаш два апартамента, а Мария няма нищо. Тя е сама с детето! Как можеш да бъдеш толкова егоистичен?“
В този момент се почувствах като малко момче, което пак е направило нещо нередно. Но вече не бях дете. Бях на 38, работех като инженер, имах семейство и собствени отговорности. Апартаментът, за който говорехме, беше наследство от баща ми – единственото нещо, което ми беше оставил след години мълчание и отсъствие.
Мария – шурената ми – беше мила жена, но животът ѝ беше низ от разочарования. Мъжът ѝ я беше напуснал преди две години, оставяйки я с малкия Петър и купища дългове. Живееха при свекърва ѝ в една стая в Надежда. Съчувствах ѝ, разбира се. Но защо трябваше аз да решавам проблемите ѝ?
„Мамо, не е толкова просто. Това е моят апартамент. Мога да го дам под наем и да осигуря по-добро бъдеще за децата си. Не мога просто да го подаря.“
Тя ме погледна с онзи поглед, който винаги ме караше да се чувствам виновен: „Ами ако ти беше на нейно място? Ако някой ден останеш сам? Семейството трябва да си помага!“
В този момент влезе жена ми – Елица. Беше чула последните ни думи и лицето ѝ пребледня. „Моля ви, нека не се караме за това пак… Станислав има право – това е негово решение.“
Майка ми я изгледа с презрение: „Ти си му объркала главата! Преди беше по-добро момче.“
Елица се разплака и излезе от стаята. Седях между две жени, които обичах по различен начин, и усещах как земята под мен се разклаща.
Следващите дни бяха кошмар. Мария започна да ми звъни всеки ден. „Станиславе, само ти можеш да ми помогнеш… Петър плаче всяка вечер, че няма свое легло… Моля те!“ Гласът ѝ беше пълен с отчаяние.
Колегите ми забелязаха, че не съм на себе си. Един ден шефът ме извика: „Станиславе, ако имаш нужда от почивка – вземи си. Не си фокусиран.“
Вечерта седнах сам в апартамента си и гледах снимките на баща ми по стената. Спомних си как никога не можех да му кажа какво мисля – винаги се страхувах от реакцията му. Сега майка ми заемаше неговото място в живота ми.
Една вечер събрах смелост и поканих всички на семейна вечеря. Масата беше отрупана с традиционни ястия – пълнени чушки, салата шопска, ракия. Всички мълчаха напрегнато.
Първа проговори майка ми: „Реши ли какво ще правиш със станчето?“
Погледнах ги един по един – майка ми, Мария с навлажнени очи, Елица с ръце в скута.
„Взех решение“, казах твърдо. „Няма да подаря апартамента. Ще го дам под наем и ще използвам парите за образованието на децата си.“
Мария избухна в сълзи: „Не мога да повярвам! След всичко, което сме преживели заедно…“
Майка ми стана рязко: „Ти вече не си мой син!“
Тези думи ме удариха като шамар. Елица се опита да ме прегърне, но аз останах неподвижен.
След тази вечер майка ми спря да ми говори. Мария повече не ме потърси. Вкъщи беше тихо, но тишината беше тежка като олово.
Минаха месеци. Понякога се чудех дали не сбърках – дали материалното е по-важно от семейството? Но после виждах децата си как учат английски, как ходят на плуване – неща, които можех да им осигуря само благодарение на това решение.
Една вечер седнах до прозореца и се загледах в светлините на София. В главата ми кънтяха думите на майка ми: „Семейството трябва да си помага.“ Но кой определя границите? Кога помощта се превръща в жертва?
Понякога се питам: Дали съм лош човек, защото избрах себе си и децата си пред очакванията на другите? А вие как бихте постъпили?