„Стани и ми направи кафе!“ – Как моят девер разруши семейния ни уикенд и защо не мога да простя на мъжа си

„Стани и ми направи кафе!“, изкрещя Георги от дивана, докато аз още бях с престилка и ръце, покрити с брашно. Спрях за миг, вперила поглед в тавана, сякаш там щях да намеря сили да не избухна. Беше събота сутрин, а аз се надявах на тих уикенд със семейството – само аз, мъжът ми Петър и дъщеря ни Мария. Но още с пристигането на девера ми Георги, всичко се преобърна.

Георги винаги е бил труден характер – все недоволен, все с претенции, все някой друг му е длъжен. Но този път беше различно. Още от вратата започна да раздава заповеди: „Къде са ми чехлите?“, „Няма ли нещо по-хубаво за ядене?“, „Петре, дай дистанционното!“. Петър, както винаги, се усмихваше гузно и изпълняваше всяка прищявка на брат си. А аз… Аз се чувствах като невидима слугиня в собствения си дом.

Вечерта, докато подреждах масата за вечеря, чух как Георги се оплаква на Петър:
– Братле, твоята жена много мълчи. Да не е нещо болна?
Петър само се засмя:
– Остави я, тя така си е – все мисли нещо.

Стиснах зъби. Не исках скандали пред Мария. Но когато Георги започна да критикува готвенето ми – „Това мусака ли е или някаква каша?“ – чашата преля. Погледнах Петър с надежда да ме защити. Той обаче само сведе глава и се направи, че не чува.

През нощта не можах да заспя. В главата ми се въртяха мисли: Защо трябва да търпя това? Защо Петър позволява брат му да се държи така с мен? Кога моите чувства ще имат значение?

На следващата сутрин Георги пак започна с командите си:
– Стани и ми направи кафе! – каза ми той, сякаш съм му длъжна.
Погледнах го право в очите:
– Ако искаш кафе, направи си сам.
Той се изсмя:
– Ей, Петре, жена ти май забрави кой е гост тук!
Петър не каза нищо. Само се обърна към мен с умолителен поглед, сякаш аз съм виновната.

Не издържах повече. Излязох на терасата и заплаках. Чувствах се предадена – не само от Георги, а най-вече от Петър. Винаги съм вярвала, че бракът е партньорство, че трябва да сме един до друг срещу света. А сега… Сега бях сама срещу двама мъже в собствения си дом.

Когато се върнах вътре, Мария ме погледна с големите си очи:
– Мамо, защо си тъжна?
Прегърнах я силно и й прошепнах:
– Всичко е наред, слънце.
Но вътре в мен бушуваше буря.

Следобедът премина в напрежение. Георги продължаваше да се държи като цар, а Петър – като негов слуга. Когато Мария разля сок на килима, Георги избухна:
– Не можеш ли да я научиш на ред?
Този път не издържах:
– Георги, това е нашият дом и нашето дете. Ако не ти харесва, можеш да си тръгнеш!
Той ме изгледа злобно:
– Много си станала остра напоследък.
Петър пак мълчеше.

Вечерта седнахме на масата в гробна тишина. Георги ядеше намусено, Петър гледаше в чинията си, а Мария усещаше напрежението и не смееше да проговори. Аз бях на ръба на сълзите.

След като Георги си легна, отидох при Петър в кухнята:
– Докога ще позволяваш брат ти да ме унижава? – попитах тихо.
Той въздъхна:
– Знаеш го какъв е… Не искам скандали.
– А аз? Аз не съм ли важна? – гласът ми трепереше.
Той замълча.

Тази нощ спах сама. Сутринта Георги си тръгна без дори да благодари. В къщата остана тежко мълчание. Петър се опита да заговори за времето, за работата… Но между нас вече имаше пропаст.

Седмица по-късно още усещам горчивината. Не мога да простя на Петър мълчанието му. Не знам дали някога ще мога отново да му вярвам така, както преди. Чудя се: Кога трябва да поставим граници дори пред най-близките си? Колко дълго трябва да търпим заради „семейния мир“? И кога идва моментът да изберем себе си пред чуждите очаквания?

Може би някой ден ще намеря сили да простя. Но днес още ме боли.

А вие как бихте постъпили на мое място? Колко далеч бихте стигнали в името на семейството?