Старата маса и новите рани: Една история за семейни сблъсъци

— Не мога да повярвам, че пак започваш с тази маса! — гласът на Мария проряза тишината в хола като нож. Стоях до прозореца, с ръце, стиснати в юмруци, и гледах как дъждът се стича по стъклото. Сърцето ми биеше лудо — не от гняв, а от страх, че ще изгубя нещо повече от една стара мебел.

— Мария, моля те, това не е просто маса — опитах се да говоря спокойно, но думите ми излязоха пресечени. — Това е спомен от майка ми. На нея сме вечеряли всяка Коледа, тук съм учила уроците си като дете…

Тя въздъхна тежко и се обърна към сина ми, Петър, който стоеше между нас като съдия без желание да отсъди. — Петре, кажи ѝ! Вече няма място за тези стари неща. Искам да направим дома си по-светъл, по-модерен. Не може всичко да е музей на миналото!

Петър мълчеше. Очите му се стрелкаха между мен и жена му. Знаех, че го поставям в ужасна ситуация, но не можех да се предам толкова лесно. Всяка мебел в този апартамент носеше частица от живота ми — от нашия живот като семейство.

— Мария, разбирам те — казах по-тихо. — Но тази маса… тя е всичко, което ми остана от мама. Когато я гледам, си спомням как ме учеше да меся козунаци, как се смеехме, когато разляхме вино на Великден…

— А аз искам да имаме свои спомени! — прекъсна ме тя. — Не мога да се чувствам у дома си сред чужди вещи. Не съм израснала тук. Искам да започнем на чисто.

В този момент усетих как гневът и болката се смесват в мен. Бяхме под един покрив вече три години, откакто Петър и Мария се ожениха и се нанесоха при мен след смъртта на баща му. Мислех, че ще бъдем едно голямо семейство, но все по-често усещах, че съм излишна.

— Мамо — обади се най-накрая Петър с тих глас. — Може би Мария е права. Може би трябва да освободим място за нови неща… за нашето бъдеще.

Погледнах го и усетих как нещо се къса вътре в мен. Беше ми трудно да приема, че синът ми вече не е онова момче, което тичаше около масата с шоколад по лицето. Сега беше мъж със свое семейство, със свои желания.

— Добре — прошепнах едва чуто. — Ако това ще ви направи щастливи…

Мария излезе от стаята с облекчение. Петър остана и ме прегърна неловко.

— Знам, че ти е трудно, мамо. Но трябва да направим компромиси.

— Компромиси? — повторих горчиво. — Цял живот правя компромиси. Кога ще дойде редът някой да направи компромис заради мен?

Той не отговори. Само ме потупа по рамото и излезе.

Останах сама в хола, загледана в масата. Прекарах ръка по надрасканата ѝ повърхност и си спомних всички онези вечери, когато цялото семейство беше заедно. Сега бях сама сред спомените си.

На следващия ден Мария доведе един познат с бус. Започнаха да местят мебелите без много приказки. Гледах как изнасят масата и усещах как всяка стъпка отеква в сърцето ми като удар.

— Мамо, ще видиш колко хубаво ще стане! — опита се да ме успокои Мария. — Ще купим нова маса, ще изберем заедно!

— Не е същото — отвърнах тихо.

Вечерта седнах сама на кухненския стол и се загледах в празното място, където някога стоеше масата на мама. Чудех се дали някога ще мога да приема новото или завинаги ще остана затворена в миналото си.

Сега ви питам: Кога трябва да пуснем миналото? И струва ли си да жертваме спомените си заради спокойствието на другите?