Старата вила на края на селото: Когато домът ти се превърне в поле на битка

— Не може така, Мария! Това е нашата семейна вила, не твоя! — гласът на леля ми Катя кънтеше в малката кухня, докато аз стисках чашата с чай толкова силно, че се страхувах да не я счупя.

Преди три години, когато татко почина, всички се събрахме в апартамента му в Пловдив. Беше тежко време — майка ми вече не беше между живите, а аз останах сама с малката си дъщеря Ива. Тогава леля Катя и чичо Стефан ми казаха: „Вземи вилата в Борово, ние нямаме време за нея. Само се руши.“

Още помня първия път, когато отидохме там. Вратата скърцаше, прозорците бяха счупени, а покривът течеше. Ива се разплака: „Мамо, тук ще живеем ли?“ Усмихнах се през сълзи: „Ще го направим наш дом, ще видиш.“

Първата зима беше кошмар. Спяхме с якетата, печката пушеше, а мишките ни правеха компания. Но всяка сутрин ставах рано, чистех, боядисвах, сменях стъкла. Съседите ме гледаха с недоверие: „Тая градска няма да изкара и месец.“ Но аз не се отказах.

С времето вилата започна да прилича на дом. Сложихме нов покрив с помощта на бай Иван от съседната къща. Ива засади цветя пред входа. Всяка неделя правехме баница и канехме съседите на кафе. За първи път от години се чувствах щастлива.

И тогава, миналата седмица, леля Катя и чичо Стефан дойдоха неочаквано. Не бях ги виждала от погребението на татко. Влязоха без да почукат и започнаха да оглеждат всяка стая.

— Много хубаво си го направила — каза чичо Стефан и потупа стената. — Даже мирише на ново.

— Радвам се, че ви харесва — отвърнах сухо.

— Ами… — започна леля Катя и се усмихна фалшиво — решихме да си я вземем обратно. Все пак е семейна собственост.

Почувствах как кръвта ми кипва.

— Как така? Вие ми я дадохте! Казахте, че не ви трябва!

— Е, тогава не знаехме, че ще стане толкова хубава — каза чичо Стефан и сви рамене.

— Това не е честно! Всичко съм направила сама! — гласът ми трепереше.

Леля Катя въздъхна:

— Мария, не се карай. Ще ти дадем малко пари за ремонта. Но вилата е наша.

Изгоних ги. Затворих вратата и се разплаках. Ива ме прегърна:

— Мамо, ще ни изгонят ли?

Не знаех какво да й кажа.

Следващите дни бяха като кошмар. Леля Катя започна да звъни по телефона: „Мария, помисли си добре! Не искаме скандали.“ Чичо Стефан дори доведе нотариус да огледа документите. Оказа се, че вилата още е на името на дядо ми — никой не беше уредил наследството след смъртта му.

Започнах да търся адвокат. Всички ми казваха: „Трудна работа е това, Мария. Ако не си наследник по документи…“

Съседите започнаха да ме избягват. Бай Иван само кимаше мълчаливо, а баба Пенка от съседната къща шепнеше: „Тия роднини са алчни, ама ти си сама жена…“

Вечерите станаха безкрайни. Седях до прозореца и гледах как луната осветява двора с цветята на Ива. Спомнях си как татко ме учеше да садя домати тук като малка. Как майка ми пееше стари народни песни на верандата.

Една вечер Ива донесе рисунка: нарисувала беше нашата вила с голямо слънце над нея.

— Мамо, тук винаги ще е нашият дом, нали?

Прегърнах я силно и се разплаках отново.

На следващия ден леля Катя дойде с адвокат.

— Мария, ще заведем дело. Или се изнасяш доброволно, или ще стане по-лошо за теб.

— Не мога да повярвам… — прошепнах. — След всичко, което преживяхме тук…

Адвокатът само сви рамене:

— Законът е закон.

Останах сама в кухнята с чаша чай и разбито сърце. Какво струва трудът на един човек пред алчността? Какво означава домът, ако може да ти го вземат за една нощ?

Сега всяка вечер гледам към старата печка и си мисля: заслужава ли си да се бориш за място под слънцето, когато най-близките ти хора са готови да те предадат заради няколко тухли и малко боя?

Кажете ми – ако бяхте на мое място, щяхте ли да се борите до край или щяхте да си тръгнете? Какво е по-важно – спомените или справедливостта?