Старият кран и снимката, която отвори рана

— Защо точно сега, Ива? — гласът ми трепереше, докато гледах как водата се стича по ръцете ми и капе върху пода. Беше почти полунощ, а кранът в кухнята се беше превърнал в малък водопад. Стоях сама в апартамента, който някога деляхме с Петър, и за първи път от месеци усетих как паниката ме стяга за гърлото.

Три пъти се опитах да сменя уплътнението. Три пъти не успях. Седнах на стола, стиснах юмруци и си казах: „Не мога повече.“ Телефонът ми лежеше до мен като тежест. Знаех, че няма кого друг да помоля — майка ми беше далеч, а приятелките ми не разбираха нищо от ВиК. Вдишах дълбоко и набрах номера на Петър.

— Ало? — гласът му беше сънен и леко раздразнен.
— Петре… извинявай, че те безпокоя толкова късно. Кранът пак тече. Можеш ли да дойдеш?

Настъпи тишина. Чух как въздиша тежко.
— Добре, ще мина след половин час. Само… не очаквай чудеса.

Докато чаках, се върнах назад във времето — към онези дни, когато Петър още беше част от живота ми. Когато се карахме за глупости — кой ще измие чиниите, кой ще изхвърли боклука. Когато любовта ни се превърна в рутина и накрая — в тишина.

Звънецът иззвъня рязко. Отворих вратата и го видях — същият стар пуловер, същият уморен поглед. Но вместо куфарче с инструменти, държеше в ръка нещо странно — стара снимка в избеляла рамка.

— Какво е това? — попитах объркано.
— Снимката от първата ни почивка в Созопол — каза тихо. — Помниш ли я?

Погледнах я. Бяхме млади, усмихнати, слънцето ни огряваше лицата. В този момент сякаш времето спря.

— Защо я носиш?
— Защото… — Петър замълча, после се наведе към мен. — Ива, защо всъщност ме помоли за помощ? Наистина ли беше само заради крана?

Усетих как бузите ми пламват. Не знаех какво да кажа. Може би наистина не беше само заради крана. Може би ми липсваше усещането, че някой е до мен, че не съм сама срещу всичко.

Той се приближи до мивката и започна да разглежда проблема. Аз стоях до него и гледах как ръцете му работят уверено — същите ръце, които някога ме прегръщаха нощем.

— Знаеш ли — каза той, докато затягаше гайката, — понякога си мисля дали не сбъркахме някъде по пътя. Дали не можехме да спасим нещо от нас.

— И аз си го мисля — признах тихо.

В този момент телефонът ми иззвъня. Беше майка ми.
— Иве, всичко наред ли е? Чух, че си викала Петър…

— Да, мамо, всичко е наред. Просто… кранът пак тече.

Петър ме погледна с онзи поглед, който винаги ме караше да се чувствам уязвима и силна едновременно.

— Ива, защо никога не говорихме истински за това какво ни боли? Защо винаги премълчавахме?

Замълчах. В главата ми се въртяха всички онези неизказани думи, всички малки обиди и разочарования, които се натрупаха като варовик по стария кран.

— Може би защото ни беше страх — прошепнах. — Страх ни беше да признаем колко сме се променили.

Той завъртя последната гайка и водата спря да тече. Погледна ме сериозно:
— Ива… ако можеше да върнеш времето назад, би ли избрала пак мен?

Сълзите напълниха очите ми. Не знаех какво да кажа. Може би щях да избера него, но по различен начин. Може би щях да говоря повече, да прощавам по-лесно, да обичам по-смело.

Той остави снимката на масата и тръгна към вратата.
— Ако някога пак имаш нужда от помощ… знаеш къде да ме намериш.

Вратата се затвори тихо след него. Останах сама с тишината и със снимката от едно друго време.

Седнах на масата и дълго гледах лицата ни от миналото. Колко лесно е да поискаш помощ за кран… и колко трудно е да поискаш прошка или втори шанс.

Понякога се чудя: дали всички бракове свършват така — с неизказани думи и стари снимки? Или просто ни липсва смелостта да започнем отначало?

Как мислите — заслужава ли си човек да поиска втори шанс или е по-добре да остави миналото зад себе си?