Стегни куфарите и ела веднага! – Моята свекърва превзема живота ни

– Стегни куфарите и ела веднага! – гласът на Мария, свекърва ми, пронизваше тишината в малката ни кухня. Беше едва седмица след като родих нашия син, а домът ни вече не беше същият. Седях на масата, прегърнала бебето, с очи пълни със сълзи. Даниел стоеше до прозореца, стиснал юмруци, безмълвен.

Мария беше дошла уж да помага, но още от първия ден превзе всичко – от начина, по който къпем детето, до това какво ядем за вечеря. „Така се прави в нашето семейство!“, повтаряше тя, сякаш аз не съм част от него. Всяка сутрин започваше с критика: „Не си го облякла достатъчно топло!“, „Това мляко не е хубаво!“, „Ти не знаеш как се гледа дете!“.

Понякога се чудех дали изобщо имам глас в собствения си дом. Даниел се опитваше да балансира между нас, но често просто се предаваше. Вечерите завършваха с караници. „Майка ти не ме уважава!“, шепнех аз през зъби, докато той гледаше встрани. „Тя просто иска най-доброто за нас“, отвръщаше той уморено.

Една вечер, докато къпех бебето, Мария влезе без да почука и изтръгна кърпата от ръцете ми. „Ще го простудиш!“, изкрещя тя и ме избута настрани. Почувствах се невидима, сякаш не съм майка на собственото си дете. Сълзите ми се смесиха с парата във въздуха.

– Даниеле, така не може повече! – казах му по-късно същата вечер. – Или тя си тръгва, или аз!

Той ме погледна с онзи празен поглед, който ме караше да се чувствам виновна. – Не мога да я изгоня, тя е майка ми…

– А аз? Аз какво съм? – гласът ми трепереше.

Дните минаваха в напрежение. Мария започна да кани свои приятелки у дома без да ме пита. „Вижте я нашата снаха – не може едно дете да гледа!“, смееше се тя пред тях. Чувствах се като чужденка в собствения си дом.

Една сутрин намерих бележка на масата: „Отивам на пазар, ще купя истинска храна за детето.“ Стиснах зъби и реших – повече няма да търпя. Обадих се на майка ми:

– Мамо, не издържам повече…

– Ела при нас за няколко дни, ще си починеш – каза тя тихо.

Събрах няколко дрехи и бебешки неща. Когато Мария се върна и видя празния гардероб, избухна:

– Какво си мислиш, че правиш? Бягаш ли от отговорностите?

– Не бягам – отвърнах спокойно. – Просто искам да бъда майка на детето си.

Даниел дойде вечерта при майка ми. Стоеше на прага, объркан и притеснен.

– Обичам те, но не знам какво да правя…

– Избери семейството си, Даниеле – прошепнах аз. – Нашето семейство.

След няколко дни той дойде при мен с решение:

– Говорих с майка… Ще си тръгне. Искам да сме заедно.

Върнахме се у дома, но раните останаха. Мария продължи да звъни всеки ден, да дава съвети и да критикува от разстояние. Понякога усещах вина – дали бях прекалено строга? Но когато гледах сина ни как спи спокойно до мен, знаех, че съм направила правилното.

Сега често се питам: Къде е границата между уважението към родителите и правото на собствен живот? Дали някога ще можем да бъдем истинско семейство без сенките на миналото? Как бихте постъпили вие?