„Щастлива съм, че ще имам дете, но си тръгвам” – Историята на една българска майка за изневярата и новото начало

– Не мога повече, Мария. Не искам да живея в лъжа. – Гласът на Стефан трепереше, а очите му не смееха да срещнат моите. Стоях пред него в кухнята, с ръце върху корема си, където растеше нашето дете. Вън вятърът блъскаше прозорците на старата ни къща в края на селото, а вътре всичко се разпадаше.

– Какво значи това? – прошепнах, макар че вече знаех отговора. Седмици наред усещах хладината му, погледите му към телефона, късните му прибирания. Но не исках да повярвам.

– Срещнах друга. Не мога да се преструвам повече. – Той се изправи рязко, сякаш се страхуваше да не го задържа. – Ще ти помагам с каквото мога за детето, но… не мога да остана.

Сълзите ми потекоха безшумно. Не казах нищо. Само гледах как мъжът, с когото мечтаех за семейство, събира дрехите си в една стара чанта и излиза през вратата. Останах сама – с тишината, със страховете си и с едно неродено дете.

В малкото ни село новините се разпространяват по-бързо от вятъра. Още на следващия ден съседката Пенка ме гледаше със съжаление, а после започнаха шушуканията. „Бременна и сама…“, „Стефан я зарязал заради онази от града…“ Дори майка ми, която живееше на две улици от мен, дойде и ме погледна строго:

– Как можа да го изпуснеш? Какво ще кажат хората? Сега как ще гледаш дете сама?

– Мамо, не аз го изпуснах… Той избра да си тръгне.

– Мъжете не си тръгват ей така! – отсече тя и излезе, трясвайки вратата.

Останах сама не само в къщата, но и в живота си. Работех като продавачка в селския магазин и всяка сутрин трябваше да срещам погледите на хората – някои съчувстващи, други осъдителни. Вечерите прекарвах сама, слушайки как радиото пращи и броейки ритмите на бебето в корема ми. Понякога се улавях, че говоря на нероденото си дете:

– Знам, че ти е трудно и на теб… Но ще се справим. Обещавам ти.

Минаха месеци. Коремът ми растеше, а с него и страховете ми. Ще мога ли да бъда добра майка? Ще имам ли сили да се справя с всичко сама? Веднъж вечерта чух шум отвън – беше баща ми. Стоеше на прага със свалена глава.

– Марийче… Знам, че ти е тежко. И на мен не ми е лесно да гледам как страдаш. Но ти си ми дъщеря. Ако имаш нужда от нещо… – Гласът му се прекърши.

Поканих го вътре. За първи път от седмици плаках в нечии ръце. Баща ми не каза нищо повече – просто ме държеше.

Раждането беше трудно. Само баща ми беше до мен в болницата в Пазарджик. Когато чух първия плач на дъщеря си – нарекох я Елица – разбрах, че всичко си е струвало. В онзи миг забравих за Стефан, за майка ми, за селските приказки.

Първите месеци бяха кошмарни – безсънни нощи, плач, умора до припадък. Понякога се чудех дали ще издържа. Но всяка сутрин Елица ме гледаше с големите си кафяви очи и сякаш ми казваше: „Мамо, ти можеш.“

Стефан се появи веднъж – донесе плик с пари и плюшено мече.

– Извинявай… Не знам какво да кажа.

– Няма нужда да казваш нищо – отвърнах студено. – Тя вече има семейство.

След този ден не го видях повече.

Майка ми започна да идва по-често. Първо носеше буркани със зимнина и ги оставяше мълчаливо на прага. После веднъж остана да люлее Елица и тихо прошепна:

– Прости ми… Не знаех колко си силна.

С времето хората в селото спряха да шушукат зад гърба ми. Някои започнаха да ме поздравяват с усмивка, други питаха дали имам нужда от помощ. Разбрах, че когато човек не се срамува от себе си, светът започва да го уважава.

Днес Елица е на три години – буйна, смела и усмихната като слънце. Аз работя повече от всякога, но вече не се страхувам от бъдещето. Научих се да разчитам на себе си и да вярвам, че заслужавам любов – първо своята собствена.

Понякога вечер сядам до прозореца и гледам как луната осветява двора ни. Питам се: „Колко жени като мен са минали по този път? Колко още ще трябва да намерят сили сами?“

А вие… бихте ли простили? Или бихте избрали себе си?