Ще ме забравят ли, ако ми вземат дома?

– Мамо, трябва да поговорим сериозно – гласът на дъщеря ми Мария трепери, а очите ѝ се плъзгат по пода, сякаш търси изход. Седя на кухненската маса, ръцете ми са стиснати в скута, а сърцето ми бие лудо. Знам какво ще каже. Знам го от седмици, откакто започнаха да идват по-рядко, да говорят шепнешком в коридора, да ме гледат с онзи поглед – на съжаление и нетърпение едновременно.

– Мамо, не можеш повече сама. Апартаментът е голям, трудно ти е. А и… – Мария спира, преглъща. Синът ми Георги стои до нея, ръцете му са скръстени на гърдите. – Намерихме хубав дом за възрастни хора. В Люлин е, чисто е, има градина. Ще ти е по-добре там.

Гледам ги – децата ми, които съм отгледала с толкова любов и лишения. Помня как Мария плака първия си ден в училище, как Георги се прибра с разкървавено коляно и аз го носих на ръце до поликлиниката. А сега те искат да ме изпратят някъде, където ще бъда чужда сред чужди хора.

– Не искам – казвам тихо. Гласът ми е слаб, но твърд. – Тук ми е домът. Тук са спомените ми, тук са книгите ми, снимките… Внуците идват всяка събота. Как ще ги виждам?

– Ще идваме на гости – казва Георги, но не ме гледа в очите. – Ще ти е по-лесно там. Няма да се тревожим за теб.

– За мен ли се тревожите или за апартамента? – думите излитат преди да ги осъзная. В стаята става студено. Мария се разплаква.

– Мамо! Как можеш да мислиш такова нещо? – хлипа тя.

– А как да не мисля? От месеци говорите само за това колко струва жилището, как можело да се продаде… Аз съм още жива! Не съм вещ!

Тишина. Само тиктакането на часовника над печката.

Вечерта не мога да заспя. Слушам как дъждът барабани по прозореца и си спомням как преди години тук беше пълно с живот – смях, готвене, караници за глупости. Сега стените ехтят от тишина. Внуците ми – малката Ива и палавият Сашко – са моят смисъл. Идвам им на гости, водя ги в парка, разказвам им приказки за Баба Яга и Крали Марко. Ако ме изпратят в дом, ще ме забравят ли? Ще стана ли просто снимка в албума?

На следващия ден Мария идва сама. Очите ѝ са подпухнали.

– Мамо, прости ни… Просто се страхуваме за теб. Миналата седмица падна в банята, а ако пак се случи?

– Ще внимавам повече – отвръщам аз. – Не искам да съм бреме, но още мога да се грижа за себе си. Искам да виждам внуците си, да усещам миризмата на домашен хляб сутрин…

– А ако нещо стане? Ако не можем да дойдем веднага?

– Животът е риск, Мария. Но самотата е по-страшна от всяка опасност.

Тя ме прегръща силно. Плаче тихо на рамото ми.

Вечерта Георги ми звъни:

– Мамо, не сме лоши хора… Просто не знаем какво е най-добре за теб.

– Най-добре е да ме питате какво искам аз – казвам твърдо.

След няколко дни идват всички – децата ми, снаха ми Елена, зет ми Петър и внуците. Сядаме около масата като едно време.

– Мамо – започва Георги, – ще опитаме друго. Ще ти сложим паник бутон до леглото и ще идва жена да ти помага с пазаруването и чистенето. Но апартаментът остава твой.

Поглеждам ги през сълзи – от облекчение и благодарност.

– Благодаря ви… Не искам много – само още малко време тук, с вас.

Внуците тичат около мен и ме прегръщат. Чувствам се жива отново.

Но вечерта пак не мога да заспя. Мисля си: колко струва един дом? И кога децата ни забравят, че сме били техният свят?

Кажете ми честно: ако бяхте на мое място, щяхте ли да се предадете? Или щяхте да се борите за правото си на дом и семейство?