Стига вече с нея: Сестрата на съпруга ми разрушава брака ни

– Пак ли ще идва Елена? – попитах Филип, докато слагах чиниите на масата. Гласът ми трепереше, макар да се опитвах да звуча спокойно.

Той не ме погледна, само кимна, сякаш това беше най-естественото нещо на света. – Да, каза, че ще донесе баница. Знаеш, че обича да прекарва време с нас.

С нас? Или с теб? – помислих си, но не го изрекох на глас. Вече десет години всяка събота и неделя Елена беше у дома ни. Понякога идваше още в петък вечер, носеше торби с храна и се държеше така, сякаш апартаментът ни е неин. Сядаше на дивана, разказваше истории от работата си в общината, обсъждаше новите си дрехи, а аз се чувствах като гостенка в собствения си дом.

Първите години се опитвах да бъда мила. Знам колко са близки с Филип – двамата са израснали сами след смъртта на майка им. Но с времето започнах да усещам как присъствието ѝ ме задушава. Не можехме да излезем никъде сами, не можехме да вечеряме без нея. Дори когато се опитвах да поговоря насаме с Филип за нашите проблеми, тя винаги се появяваше – или по телефона, или на вратата.

Една събота, докато миех чиниите след поредната „семейна“ вечеря, чух как Елена се смее силно в хола. Филип ѝ разказваше някакъв виц от детството им. Спрях за миг и се заслушах. Смехът ѝ беше толкова искрен, а моят – толкова фалшив през последните месеци.

– Мария, ела при нас! – извика Филип. – Елена разказва за новия си колега.

Избърсах ръцете си и седнах до тях. Елена ме погледна с онзи поглед – смесица от снизхождение и превъзходство.

– Мария, ти сигурно нямаш такива проблеми в офиса, нали? – попита тя с усмивка.

– Не, нямам – отвърнах сухо.

– Тя работи от вкъщи, Елена – намеси се Филип. – Няма толкова интриги.

– Е, поне имаш време да поддържаш дома – продължи тя и огледа критично масата.

Стиснах зъби. Не беше първият път, в който ме упрекваше за нещо дребно – прашинка по рафта, недоизгладена риза на Филип, забравена чаша на масата. Винаги намираше начин да ме накара да се чувствам недостатъчна.

Вечерта легнахме късно. Филип вече спеше, а аз гледах тавана и се чудех как стигнахме дотук. Кога нашият дом стана нейният? Кога моят съпруг започна да слуша повече сестра си, отколкото мен?

На следващата сутрин Елена отново беше първа в кухнята. Приготвяше кафе и бърбореше по телефона със своя приятелка.

– Да, пак съм у Филип и Мария. Тук ми е като у дома – каза тя и ме погледна през рамо.

Стиснах чашата си толкова силно, че едва не я счупих.

След закуска Филип предложи да излезем тримата на разходка до Южния парк. Аз отказах под претекст, че имам работа. Останах сама вкъщи и за първи път от месеци усетих тишината като благословия.

Когато се върнаха следобед, Елена беше още по-оживена.

– Срещнахме Стефан от университета! Помниш ли го, Филипе? – възкликна тя.

– Разбира се! Как е той?

– Поканих го другата седмица на гости! Ще направя мусака!

Погледнах Филип. Той само се усмихна и кимна одобрително.

Тогава избухнах:

– А може би трябва първо да питаш дали ние искаме гости? Това е нашият дом!

Настъпи тишина. Елена ме изгледа с изненада, а Филип изглеждаше объркан.

– Мария… какво ти става? – попита той тихо.

– Омръзна ми! Всяка седмица сме тримата! Не мога повече! Искам време само за нас двамата! Искам домът ми да е мой!

Елена стана рязко от стола и хвърли салфетката си на масата.

– Ако ти преча толкова много, просто кажи! Не съм искала да развалям нищо!

– Не разбираш ли? – прошепнах аз. – Ти вече го направи…

Тя излезе от стаята без да каже нищо повече.

Филип седеше мълчаливо дълго време. После каза:

– Тя е единственото семейство, което ми остана…

– А аз? Аз не съм ли ти семейство? – попитах през сълзи.

Той не отговори веднага. Само ме прегърна и прошепна:

– Не знам какво да правя…

Тази вечер спахме далеч един от друг. На сутринта Елена си тръгна по-рано от обикновено. Вратата хлопна тежко след нея.

Оттогава минаха две седмици. Филип е мълчалив, а аз се чувствам виновна и облекчена едновременно. Дали постъпих правилно? Дали има граница между семейната обич и личното пространство? Или просто аз съм твърде егоистична?

Понякога се питам: Колко още може да издържи един брак между две семейства? Има ли място за щастие там, където границите са размити?