Студеният прием в Родопите: Непростимото лято с роднините

— Не оставяй чантите тук, ще изцапаш килима! — гласът на Мария, сестрата на жена ми, прониза тишината още преди да сме прекрачили прага на къщата ѝ в Смолян. Беше началото на юли, а въздухът в Родопите беше свеж и хладен, но атмосферата вътре — ледена. Погледнах жена си, Даниела, която се опита да се усмихне, но очите ѝ издаваха напрежението.

Пътувахме цяла нощ от София, за да стигнем до тук. Искахме да избягаме от градската суета и да се насладим на спокойствието на планината. Мария ни беше поканила с ентусиазъм по телефона: „Елате, ще ви покажа най-красивите места, ще си починете истински!“ Но още с пристигането ни разбрах, че нещо не е наред.

— Къде ще спим? — попитах аз, опитвайки се да разведря обстановката.
— В стаята на децата. Те ще спят при нас — отвърна Мария сухо и се обърна към кухнята.

Децата ѝ, Петър и Ива, ни гледаха с любопитство и леко раздразнение. Явно не бяха във възторг от идеята да делят стаята си с гости. Мъжът на Мария — Георги — беше на работа и щеше да се прибере чак вечерта.

Още първата вечер напрежението се покачи. На масата всички мълчаха. Само Мария говореше — за работата си в местната болница, за трудностите с децата, за това колко е уморена. Опитах се да я разбера, но всяка моя дума сякаш я дразнеше още повече.

— Вие в София си мислите, че всичко е лесно — изсъска тя. — Тук хората се борят всеки ден.

Даниела се опита да я успокои:
— Мари, не сме дошли да ти пречим. Искахме просто да сме заедно…
— Да сте заедно? А кога последно ми се обади? Само когато имаш нужда от нещо!

Тишината натежа като олово. Петър и Ива избягаха навън. Аз стиснах ръката на жена си под масата.

Следващите дни бяха изпълнени с дребни забележки и студени погледи. Мария постоянно намираше повод да ни упрекне — че сме оставили светлината включена, че сме изяли повече от домашното сирене, че не сме помогнали достатъчно в градината.

Една сутрин реших да поговоря с Георги. Седнахме на двора с по едно кафе.
— Георги, има ли нещо, което сме направили погрешно? — попитах внимателно.
Той въздъхна тежко:
— Не е до вас. Мария е под голям стрес. Болницата я изцежда. А и… между вас и нея винаги е имало някаква дистанция.
— Но защо? — настоях аз.
— Старите рани трудно зарастват — каза той и замълча.

Вечерта Даниела се разплака. Седяхме на терасата и гледахме към мъгливите върхове.
— Не мога повече — прошепна тя. — Чувствам се нежелана в собствения си дом…
Прегърнах я и ѝ обещах, че ще си тръгнем по-рано.

На следващия ден събрахме багажа си. Мария стоеше на прага със скръстени ръце.
— Толкова ли ви беше трудно да останете още малко? — попита тя с горчивина.
Даниела я погледна през сълзи:
— Не е трудно да останеш някъде. Трудно е да останеш там, където не си желан.

Тръгнахме надолу по калдъръмената улица. Въздухът беше още по-студен от сутринта. В колата цареше мълчание.

Сега, когато пиша това, се питам: Защо понякога най-близките ни хора са тези, които ни нараняват най-силно? Какво ни пречи да простим и да започнем отначало? Може би някой от вас има отговор…