Сватба на колела: Историята на една българска булка и нейната борба за щастие

– Не мога да повярвам, че ще го направиш, Силве! – гласът на майка ми прониза тишината в хола, докато тя нервно късаше салфетка на малки парчета. – Как ще се покажеш пред всички така? На сватба… в количка!

Стиснах ръцете си в скута, усещайки как ноктите ми се впиват в дланите. Не исках да плача, не исках да се разпадам пред нея. Но думите ѝ боляха повече от всяка болка в краката ми след катастрофата. Погледнах към прозореца – навън беше късен май, слънцето се спускаше над панелките на нашия квартал в Пловдив.

– Мамо, аз съм същата Силвия. Просто… не мога да ходя. Но мога да обичам. И Димитър ме обича такава, каквато съм.

Тя въздъхна тежко, обърна се с гръб и започна да мие чиниите с такава ярост, че водата пръскаше по плота. Баща ми седеше мълчаливо на масата, стиснал чашата си с ракия, сякаш тя беше единственото, което го държи здраво за този свят.

– Татко? – прошепнах.

Той само кимна, без да ме погледне. Знаех, че и той страда. След катастрофата нищо не беше същото. Бях студентка по медицина, мечтаех да стана лекар, да помагам на хората… А сега едва се справях с ежедневието. Димитър беше до мен през всичко – от първите ми отчаяни опити да се кача сама в асансьора до нощите, когато не можех да спя от болка или страх.

– Силве, хората ще говорят – прошепна майка ми. – Ще те съжаляват. Ще съжаляват и него.

– Нека говорят – отвърнах твърдо. – Това е моят живот.

Вечерта Димитър дойде у дома с букет божури и усмивка, която винаги ме караше да забравя всичко лошо. Седна до мен на дивана и хвана ръката ми.

– Готова ли си за утре? – попита тихо.

– Не знам… – признах. – Мама не може да го приеме. Баща ми… сякаш вече не съществувам за него.

Димитър въздъхна и прокара пръсти през косата ми.

– Силве, аз те обичам. Не количката, не белезите ти. Теб. И ако трябва да се борим с целия свят – ще го направим заедно.

Прегърнах го силно, усещайки как сълзите ми мокрят ризата му. В този момент разбрах – няма връщане назад.

На следващия ден всичко беше като в сън. Дворът на малката църква в Капана беше украсен с гирлянди от цветя, които приятелките ми бяха изплели цяла нощ. Количката ми беше обвита с бели ленти и свежи рози – настоявах сама да я украся, защото исках тя да бъде част от мен, а не просто средство за придвижване.

Майка ми стоеше встрани, облечена в тъмносиня рокля, очите ѝ червени от плач. Баща ми дойде в последния момент – подаде ми ръка и прошепна:

– Извинявай, дете мое. Ти си по-смела от всички нас.

В този миг сякаш тежестта падна от гърдите ми. Усмихнах се през сълзи и се отправих към олтара, където Димитър ме чакаше с треперещи ръце.

– Красавице моя… – прошепна той, когато застанах до него.

Свещеникът започна церемонията, а аз усещах погледите на всички гости – някои изпълнени със съчувствие, други с възхищение или недоумение. Но когато Димитър сложи халката на пръста ми и ме целуна нежно по челото, светът изчезна. Бяхме само ние двамата.

След сватбата празненството продължи в малък ресторант край Марица. Имаше музика, танци (дори аз се включих с количката си!), смях и сълзи. Майка ми най-накрая се усмихна истински и ме прегърна силно:

– Прости ми, Силве… Аз просто се страхувах за теб.

– Знам, мамо. Но вече не се страхувам.

Година по-късно животът ни не беше лесен – сблъсквахме се с бюрокрация, липса на достъпност навсякъде, понякога с подигравки или жалостиви погледи по улиците. Но имахме едно друго – любовта ни беше по-силна от всичко това.

Понякога вечер сядам до прозореца и гледам как слънцето залязва над Пловдив. Питам се: ако можех да върна времето назад и да избегна катастрофата… бих ли го направила? Или именно тази болка ме научи какво е истинското щастие?

А вие как бихте постъпили? Може ли човек да бъде истински щастлив въпреки всичко?