Сватба на сляпо: Когато онлайн любовта срещне българската реалност

— Мамо, не ме разбираш! — изкрещях през сълзи, докато държах телефона в ръка. — Аз го обичам, мамо! Не ми пука, че никога не сме се виждали!

Гласът ѝ от другата страна беше студен и пресметлив: — Мария, ти си луда! Как ще се омъжиш за човек, когото не си срещала? Това е глупост! Какво ще кажат хората?

Това беше началото на края на моята стара Мария. Бях на 29, живеех в Пловдив и работех като учителка по английски. Животът ми беше подреден, но празен. Вечерите прекарвах сама, с чаша вино и сериалите по телевизията. Докато една вечер не получих съобщение от Димитър.

Той беше от Варна, но работеше в Германия като програмист. Започнахме да си пишем — първо за глупости, после за мечти, за страхове, за миналото. Сякаш го познавах цял живот. Гласът му по телефона беше топъл и сигурен. Всяка вечер чаках да ми пише. Сърцето ми туптеше лудо, когато видех името му на екрана.

След три месеца чатове и безсънни нощи, една вечер му написах: „Искам да се омъжа за теб.“ Не знам какво ме прихвана. Просто го почувствах. Той замълча за миг, после ми изпрати гласово съобщение: „И аз искам да бъда с теб завинаги.“

Решихме — ще се оженим. Без да сме се виждали на живо. Ще се срещнем за първи път на сватбата си. Звучи лудо? За мен беше като приказка.

Майка ми не спря да плаче. Баща ми не ми говореше с дни. Приятелките ми ме гледаха като извънземно. „Мария, това е измама!“, „Ще те продаде в чужбина!“, „Ще те остави бременна и ще избяга!“ — чувах само упреци и подигравки.

Но аз вярвах. Вярвах в любовта ни.

Димитър пристигна от Германия два дни преди сватбата. Срещнахме се на автогарата в Пловдив. Стоях с букет в ръка и треперех цялата. Когато го видях, сърцето ми спря за секунда. Беше по-висок, отколкото си го представях, с уморени очи и несигурна усмивка.

— Здравей, Мария — каза той тихо и ме прегърна неловко.

— Здравей, Димитре — отвърнах аз и се разплаках.

Прекарахме два дни заедно — разходки по Главната, кафе до тепетата, дълги разговори в парка. Но усещах нещо странно. Той беше мил, но дистанциран. Не ме гледаше в очите дълго. Не ме докосваше спонтанно. Вечерта преди сватбата ме целуна по челото и каза: „Всичко ще бъде наред.“

Сутринта на сватбата валеше дъжд. Майка ми стоеше до мен с червен нос и подпухнали очи.

— Моля те, Мария, помисли пак — прошепна тя.

— Мамо, обичам го — отвърнах аз.

В малката зала на общината всички шепнеха зад гърба ми. Димитър стоеше до мен като сянка. Когато кметицата попита дали съм сигурна, че искам да се омъжа за този човек, гласът ми трепереше: „Да.“

След подписването имаше малко празненство у дома. Роднините мълчаха напрегнато. Димитър седеше сам до прозореца и гледаше навън.

— Какво ти е? — попитах го тихо.

— Просто… всичко е много бързо — прошепна той.

— Съжалявам ли? — попитах аз.

Той поклати глава: — Не знам…

Първата ни брачна нощ прекарахме разделени — аз в спалнята, той на дивана във всекидневната. Сутринта го намерих да си стяга багажа.

— Какво правиш? — попитах ужасена.

— Мария… не мога. Не съм готов за това. Мислех, че ще е различно… но не чувствам нищо. Извинявай.

Седнах на пода и заплаках като дете.

Той си тръгна без да се обърне назад.

Майка ми ме намери след часове, сгушена до леглото.

— Казах ти… — започна тя, но млъкна и ме прегърна силно.

Минаха месеци. Всички в квартала знаеха историята ми. Станах тема на клюки и подигравки. Приятелките ми ме избягваха — сякаш страхът им от провал беше заразен.

Но аз оцелях. Научих се да прощавам — на себе си и на него. Научих се да вярвам отново в хората, макар и по-предпазливо.

Сега често се питам: Ако не бях рискувала, щях ли да живея истински? Или щях да остана завинаги затворена в удобната си самота?

А вие бихте ли рискували всичко заради любовта? Или страхът от провал ви държи далеч от мечтите ви?