Сватба в сянката на миналото: Когато изборът на сина ми ме изправи пред огледалото на собствените ми страхове

— Мамо, моля те, дръж се нормално! — прошепна ми Георги, докато слизахме по стълбите към входа на панелката в Люлин. Ръцете ми трепереха, а сърцето ми биеше като лудо. Беше първата ни среща с родителите на Мария — момичето, с което синът ми искаше да се ожени. Бях слушала толкова много за нея, но за семейството ѝ — почти нищо. Само едно изречение, което Георги изпусна веднъж: „Те са обикновени хора, мамо.“

Вратата се отвори с трясък и пред нас застана мъж с червено лице и разкопчана риза. Миризмата на ракия ме удари като шамар. — Добре дошли! — изрева той и протегна ръка към Георги, който се смути и едва я пое. — Аз съм Иван, бащата на Мария. Хайде, влизайте, че студено!

Погледнах сина си. Очите му бяха пълни с притеснение. Влязохме в малкия апартамент, където майката на Мария — Цветелина — се суетеше около масата, отрупана с шопска салата, кюфтета и бутилка домашна ракия. Мария стоеше в ъгъла, с наведена глава.

— Заповядайте, седнете! — настоя Иван и вече наливаше чаши. — Наздраве за младите!

— Благодаря, но аз не пия — опитах се да откажа учтиво.

— Айде бе! Как така не пиеш? Тука всички сме хора! — засмя се той шумно и удари Георги по гърба.

В този момент усетих как нещо в мен се пречупва. Цял живот съм вярвала, че семейството е най-важното нещо. Винаги съм мечтала синът ми да намери момиче от добро семейство — възпитано, образовано, с ценности като нашите. А сега? Седях на маса с човек, който още в началото на вечерта беше пиян и не спираше да разказва вулгарни вицове.

— Мамо, всичко е наред — прошепна ми Георги под масата и стисна ръката ми.

Но не беше наред. Виждах как Мария се свива всеки път, когато баща ѝ повишаваше тон. Цветелина се опитваше да замазва положението:

— Извинявайте го, той така си говори… Не е лош човек.

Вечерта мина в напрежение. Иван не спря да пие и да се хвали колко е работил по строежите в Германия и как „тия младите нищо не разбират от живота“. Георги мълчеше, а аз усещах как гневът в мен расте.

На тръгване Иван настоя да ни изпрати до асансьора:

— Ей, момче, гледай да не разочароваш дъщеря ми! — изръмжа той към Георги.

Когато излязохме навън, не издържах:

— Георги, сигурен ли си? Това ли е животът, който искаш?

Той ме погледна уморено:

— Мамо, аз обичам Мария. Тя не е като тях. Знам откъде идва… Знам какво е преживяла. Но тя е силна. И аз съм до нея.

— Но ти заслужаваш повече! — извиках аз без да се усещам.

— А кой решава кое е „повече“, мамо? Ти ли? Или аз?

Тези думи ме удариха по-силно от всяка истина. Върнахме се вкъщи в тишина. През нощта не можах да заспя. В главата ми се въртяха картини от вечерта — грубият смях на Иван, свитата фигура на Мария, погледът на Георги.

На следващия ден на работа колежките ме питаха как е минала срещата.

— Не знам… — отвърнах аз. — Може би сгреших някъде като майка.

— Защо? — попита ме Силвия.

— Защото не мога да приема избора на сина си… А може би трябва просто да го подкрепя.

Вечерта Георги дойде при мен в кухнята:

— Мамо… Знам, че ти е трудно. Но Мария има нужда от мен. И аз имам нужда от нея. Тя ме кара да се чувствам жив.

Погледнах го дълго. Видях в очите му решителност и любов. Спомних си всички онези предавания за деца без родители, за хора без дом… И осъзнах: щастието няма рецепта. Понякога идва от най-неочакваното място.

Сега стоя тук и пиша тези редове със сълзи в очите. Може би Иван ще си остане същият. Може би ще има още неудобни вечери и тежки разговори. Но ако синът ми е щастлив… нима имам право да му отнема това?

Кажете ми: Кога една майка трябва да спре да се меси? И кое е по-важно – нашите страхове или любовта на децата ни?