Сватбена мечта, разбита от дългове: Историята на едно семейство между любовта и парите

– Мамо, татко, имам нещо важно да ви кажа! – дъщеря ми Ани влетя в хола с очи, пълни с надежда и вълнение. Беше късен ноемврийски следобед, а навън дъждът барабанеше по прозорците на панелката ни в Люлин. Съпругът ми Георги остави вестника, а аз спрях да беля картофите. В този миг времето спря.

– С Мартин решихме да се оженим! – изстреля Ани и се усмихна толкова широко, че за миг забравих всичките си тревоги.

Георги се усмихна, макар че знаех колко е строг по принцип. Аз я прегърнах, а сърцето ми се сви от радост и страх едновременно. Дъщеря ми – нашето момиченце – вече беше пораснало. Но още тогава, в този първи миг на щастие, някъде дълбоко в мен се прокрадна сянка на тревога.

– А родителите на Мартин? – попитах аз, опитвайки се да не звуча прекалено настоятелно.

– Татко му… живее сам в едно село до Враца. Пенсионер е, трудно му е финансово. Но обеща да дойде на сватбата! – каза Ани, сякаш това беше най-важното.

В следващите седмици се потопихме в подготовката. Ани мечтаеше за голяма сватба – ресторант, музика, гости от цяла България. Георги броеше спестяванията ни, а аз тайно се чудех дали ще успеем да покрием всичко. Мартин работеше като техник в сервиз за климатици, а Ани беше учителка в детска градина. Пари нямаше много, но любовта им беше истинска.

Една вечер седнахме всички заедно – ние с Георги, Ани и Мартин. На масата имаше баница и домашна ракия. Говорехме за менюто, за роклята, за гостите.

– Татко ми няма възможност да помогне финансово – каза Мартин тихо и наведе глава. – Ще разчитаме само на вас.

Георги преглътна тежко. Видях как гордостта му се бори с желанието да направи дъщеря си щастлива.

– Ще направим каквото можем – отвърна той кратко.

В следващите дни започнахме да броим всяка стотинка. Отказахме си новия хладилник, отложихме ремонта на банята. Аз продавах стари златни обеци, Георги поиска заем от колега. Всичко заради Ани.

Дойде денят, в който трябваше да се срещнем с бащата на Мартин – бай Петър. Дойде с влака от Враца, носеше буркан мед и домашна лютеница. Беше скромен човек, с износено сако и уморени очи.

– Простете ми, че не мога да помогна – каза той още на прага. – Но ще дам всичко от себе си да бъда до вас.

Георги кимна мълчаливо, но после на масата започнаха въпросите:

– А как ще гледате младите? Ако имат нужда от помощ? Пари трябват не само за сватба…

Бай Петър замълча. Въздухът натежа от неудобство.

След тази среща Георги беше друг човек. Затвори се в себе си, започна да се оплаква от всичко – от цените в магазина до сметките за ток.

– Не е честно само ние да плащаме! – избухна една вечер. – Защо нашата дъщеря трябва да се омъжва с празни ръце?

Опитах се да го успокоя:

– Любовта не се мери с пари…

– Не се мери, ама без пари няма сватба! – отсече той.

Ани започна да плаче все по-често. Мартин се чувстваше виновен. Започнаха кавги между тях – кой какво може да си позволи, дали изобщо има смисъл от голяма сватба.

Една вечер чух как Ани шепне по телефона:

– Мамо, ако не можем да направим сватба като хората… може би не трябва изобщо…

Сърцето ми се късаше. Опитах се да я убедя, че най-важното е любовта им, но тя вече беше изгубила надежда.

Дойде денят, в който трябваше да капарираме ресторанта. Георги отказа.

– Не мога повече! Не съм банкомат! Ако баща му не може да помогне, значи не са готови за брак!

Ани избяга разплакана при Мартин. Два дни не я видяхме. Когато се върна, очите ѝ бяха подпухнали.

– Отменяме сватбата – каза тихо. – Ще живеем заедно без подпис и без празненство.

Георги не каза нищо. Аз я прегърнах и плакахме двете цяла нощ.

Минаха месеци. Ани и Мартин живеят под наем в малка гарсониера. Обичат се, но сякаш нещо между нас остана неизказано. Георги все още не може да прости на себе си или на съдбата.

Понякога се питам: ако бях настояла повече? Ако бяхме приели бедността като част от живота? Дали щастието на децата ни трябва да зависи от парите?

Кажете ми… Вие как бихте постъпили? Дали гордостта си струва разбитото сърце на едно дете?