Сватбеният подарък: Когато любовта се измерва в пари

– Мамо, това ли е всичко? – гласът на Мария трепери, а очите ѝ са вперени в мен с онзи поглед, който не съм виждала от детството ѝ. В ръцете ѝ е пликът, който ѝ подадохме с баща ѝ след сватбата. В него има петстотин лева – пари, които събрахме с усилие, след като платихме цялата сватба до последната салфетка.

Стоя насред кухнята, а в мен се борят гняв и обида. Сватбата беше мечтата на Мария – голяма, с оркестър, с над сто гости, с бели рози и триетажна торта. Баща ѝ, Иван, изтегли кредит, за да сбъднем тази мечта. Не казахме нищо – нали това правят родителите? Но сега Мария стои пред мен и ме гледа така, сякаш сме я предали.

– Мария, ние платихме всичко – тихо казвам. – Подаръкът е символичен. Всичко друго е…

– Символичен? – прекъсва ме тя. – Мамо, всички приятели получиха по две хиляди лева от родителите си! Какво ще кажат хората? Какво ще каже Петър?

Петър – зетят ми. Добро момче, но от семейство, където парите са мярка за уважение. Чувствам как сърцето ми се свива. Не заради парите – заради това, че дъщеря ми вижда нашата любов като цифра.

Иван влиза в кухнята и усеща напрежението.

– Какво става тук? – пита той.

– Нищо – отвръща Мария и излиза със сълзи в очите.

Сядам на стола и усещам как ръцете ми треперят. Иван ме прегръща.

– Не се обвинявай – казва тихо. – Децата вече не разбират…

Но аз не мога да не се обвинявам. Въртя в ума си всички онези нощи, когато шиех булчинската рокля на ръка, за да спестим пари. Как броях стотинките за украсата. Как се молех да не се изложим пред гостите. И сега – всичко това се оказва недостатъчно.

На следващия ден Мария не ми вдига телефона. Петър също не се обажда. Слуховете се разнасят бързо – леля Гинка вече ми намекна по телефона: „Абе, чух, че не сте дали кой знае какъв подарък…“

Вечерта Иван седи мълчаливо пред телевизора. Аз не издържам и му казвам:

– Може би трябваше да вземем още един кредит… Да дадем повече…

– Не! – отсича той. – Достатъчно! Ако не могат да видят колко сме дали от себе си…

Но аз знам, че го боли. Знам го по начина, по който стиска чашата с ракия.

Минават дни. Мария не идва. Всяка сутрин гледам снимките от сватбата – усмивките са фалшиви, щастието е назаем. Спомням си как като малка ме прегръщаше и казваше: „Мамо, ти си най-добрата!“ Кога се промени всичко?

Една вечер телефонът звъни. Мария.

– Мамо… – гласът ѝ е тих. – Може ли да дойда?

Сърцето ми подскача. След час тя е тук – бледа, с подпухнали очи.

– Извинявай… – прошепва тя. – Просто… всички говореха… Петър ме натискаше… Аз…

Прегръщам я силно. Чувствам как болката ѝ се смесва с моята.

– Мило мое дете – казвам през сълзи. – Любовта не се мери в пари. Всичко правим за теб…

Тя плаче на рамото ми.

– Знам… Просто… толкова е трудно… Всички очакват…

В този момент осъзнавам колко сме изгубили по пътя към „перфектната“ сватба. Колко сме позволили на хорското мнение да ни раздели.

На следващия ден Мария и Петър идват заедно. Сядаме около масата.

– Извиняваме се – казва Петър смутено. – Не разбирахме колко сте направили за нас.

Иван само кимва. Аз усещам как въздухът се прояснява.

Но раната остава. Вечерта лежа будна и си мисля: Кога започнахме да мерим любовта си с банкноти? Кога позволихме на чуждите очаквания да ни отнемат най-важното?

Кажете ми, скъпи читатели: Вие как бихте постъпили? Може ли една майчина обич да бъде измерена в пари?