Сватбеният сън, който се превърна в кошмар: Как парите разкъсаха нашето семейство

— Мамо, ще се омъжвам! — гласът на Ада трепереше от вълнение, а очите ѝ блестяха като две малки слънца. Стоеше на прага на кухнята, стиснала ръцете си така силно, че кокалчетата ѝ побеляха. За миг всичко около мен спря. Чашата с чай застина във въздуха, а сърцето ми се сви от щастие и страх едновременно.

— Наистина ли? — прошепнах, сякаш се страхувах да не изчезне този миг.

— Да, мамо! Калоян ми предложи снощи на Витоша. Беше толкова красиво… — Ада се разплака, този път от щастие, и се хвърли в прегръдките ми.

В онзи момент си представих всичко — бяла рокля, усмихнати лица, музика и танци до зори. Представих си как ще седим всички заедно на една маса — нашето семейство и семейството на Калоян, ще се смеем и ще празнуваме любовта на децата ни. Но съдбата имаше други планове.

Още първата среща между нас и родителите на Калоян беше… напрегната. Баща му, господин Георгиев, седеше с изправен гръб и студен поглед, а майка му — стиснала устни, сякаш се опитваше да не каже нещо обидно. Мъжът ми, Иван, беше нервен, а аз се опитвах да поддържам разговор за времето и хубавите гледки от прозореца.

— Така… — започна господин Георгиев, — за сватбата… Ние не можем да дадем много. Фирмата ми има проблеми. Надявам се да разберете.

Иван се изчерви. — Разбира се, всички имаме трудности. Но все пак това е сватба — един път в живота!

— Не е нужно да е пищна — намеси се Ада тихо.

— Не е нужно?! — прекъсна я майка ѝ. — Ада, ти заслужаваш най-доброто!

Така започна всичко. Всяка следваща среща беше по-напрегната от предишната. Списъкът с гости растеше, а бюджетът — намаляваше. Калоян и Ада се караха за глупости: дали да има оркестър или диджей, дали да канят далечни роднини или само най-близките.

— Мамо, защо всичко трябва да е толкова сложно? — попита ме една вечер Ада през сълзи. — Искам просто да се оженим и да сме щастливи.

— Защото така е прието — отвърнах аз уморено. — Хората ще говорят, ако не направим сватба като хората.

— А ако хората говорят? Нима това е по-важно от нас?

Не знаех какво да ѝ кажа. Бях израснала с мисълта, че мнението на другите е закон. Но виждах как това убива радостта в очите на детето ми.

Междувременно финансовите проблеми на Георгиеви ставаха все по-очевидни. Един ден Калоян дойде у дома пребледнял.

— Татко може да загуби фирмата… Не знам как ще платим за ресторанта.

Иван избухна:

— Значи ние трябва да поемем всичко?! Не сме милионери!

— Никой не казва това! — викнах аз. — Но не можем да оставим децата без сватба!

— Може би трябва да отложим… — прошепна Ада.

Тогава избухнах аз:

— Не! Ще направим тази сватба! Ще вземем заем, ще поискаме помощ от леля ти Мария в Германия… Ще се справим!

Но вместо да ни сближи, тази борба ни разкъса още повече. Иван започна да спи в хола. Ада и Калоян почти не си говореха. Аз броях стотинките и се чудех откъде още мога да спестя.

Седмица преди сватбата майката на Калоян ми се обади:

— Госпожо Петрова, мисля, че правим грешка. Децата ни не са щастливи. Може би трябва да ги оставим сами да решат.

Погледнах Ада — беше отслабнала, очите ѝ бяха угаснали. Калоян изглеждаше като сянка на себе си.

В деня преди сватбата двамата дойдоха при нас.

— Мамо, тате… Решихме да отменим сватбата. Ще подпишем само в гражданското и ще заминем заедно някъде далеч от всичко това.

Стояхме мълчаливо. Иван избухна:

— Това ли заслужаваме? След всичко?

Ада го прегърна:

— Заслужавате щастливо дете. А аз вече не съм такава.

Тогава разбрах колко сме сгрешили. В опита си да направим всичко „както трябва“, забравихме кое е най-важното — любовта и спокойствието на децата ни.

Сега седя сама в празната кухня и си мисля: Колко семейства са минали през същото? Колко пъти гордостта и парите са разрушавали щастието? Дали някога ще се научим да слушаме сърцата си повече от хорското мнение?