Свекърва съм, но не съм чудовище: Историята на една разбита българска къща

— Не мога повече, Мария! Или тя, или аз! — гласът на сина ми Димитър трепереше от гняв и отчаяние. Стоях в средата на хола, стиснала престилката си, а срещу мен — снаха ми Елена, с ръце на кръста и поглед, който можеше да разтопи лед.

— Митко, не говори така на майка си! — изсъска тя. — Ако не беше тя, досега да сме си уредили живота!

В този момент усетих как подът под краката ми се разтваря. Как стигнахме дотук? Аз, която винаги съм се старала да бъда добра свекърва, сега бях обвинявана за всички нещастия в дома им. Винаги съм вярвала, че семейството е най-важното нещо. След смъртта на мъжа ми преди пет години, Митко и Елена се нанесоха при мен в апартамента в Люлин. Мислех, че ще си помагаме — аз на тях с детето, те на мен със самотата.

Първите месеци бяха като меден месец. Елена ме наричаше „мамо“, готвехме заедно, смеехме се. Но после нещо се промени. Започна да се дразни от всичко — че пускам телевизора по-високо, че оставям чаша на масата, че давам на малкия Борко шоколад без да я питам. Веднъж дори ми каза:

— Вие, старите хора, не разбирате как се гледат деца днес!

Заболя ме. Аз съм отгледала две деца сама! Но преглътнах. За Митко и заради Борко.

С времето напрежението стана нетърпимо. Елена започна да заключва кухнята след себе си. Скриваше ми ключовете за мазето. Говореше по телефона с майка си и ме обсъждаше:

— Тя пак се меси! Не мога да дишам тук!

Една вечер я чух да казва на Митко:

— Или ще намерим отделно жилище, или си тръгвам!

Митко стоеше между нас като разпънат на кръст. Обичаше ме, но обичаше и жена си. Аз не исках да го губя. Той е всичко, което ми остана.

Започнах да се чувствам излишна в собствения си дом. Сутрин ставах рано, за да не ги будя. Готвех само за себе си. Борко идваше при мен тайно за бонбони.

— Бабо, защо мама не те обича? — попита ме веднъж с детската си невинност.

Какво да му кажа? Че понякога хората просто не се понасят? Че любовта не винаги е достатъчна?

Една неделя Елена ме обвини пред всички:

— Намерих ти дневника! Пишеш гадости за мен! — и размаха тетрадката ми пред лицето на Митко.

— Това са моите мисли! — извиках аз през сълзи.

— Не ти вярвам! — изкрещя тя. — Ти искаш да ни разделиш!

Митко ме погледна с онзи празен поглед, който ме уби отвътре:

— Мамо… може би е време да помислиш за старчески дом…

Светът ми се срина. Аз ли бях чудовището? Аз ли бях виновна за всичко?

Седях сама в стаята си и слушах как Елена се смее по телефона с приятелките си:

— Най-накрая ще я махнем! Ще си живеем спокойно!

Плаках цяла нощ. На сутринта Борко дойде при мен и ме прегърна:

— Бабо, не си тръгвай…

Тогава реших да говоря с Елена открито. Отидох при нея в кухнята.

— Елена, нека поговорим като жени. Какво толкова съм ти направила?

Тя ме изгледа студено:

— Просто не те искам тук. Искам свой живот с Митко и Борко. Не искам да деля всичко с теб.

— А аз? Къде да отида? Това е моят дом…

— Не ме интересува! — отвърна тя и излезе.

Останах сама в кухнята и се почувствах по-малка от всякога. Какво стана със семействата в България? Кога станахме толкова чужди един на друг?

Днес пиша това писмо до вас — майки, свекърви, снахи… Какво бихте направили на мое място? Да се боря ли за дома си или да се откажа заради мира на децата? Къде е границата между любовта към семейството и самоуважението?

Може би някой ден ще разбера… Но днес само питам: Кой е виновен? Има ли изобщо виновни или просто животът ни разделя без вина?