Свекървата ми изкрещя: „Повече няма да ти проговоря!“ — История за изпитанията между снаха и свекърва в българско семейство

„Ти си виновна! Ако не беше ти, синът ми нямаше да се промени толкова! Повече няма да ти проговоря!“ — думите на свекърва ми, Мария, още ехтят в ушите ми. Стоях в средата на малката кухня в панелката ѝ в Люлин, с ръце, стиснали чашата с чай, която вече трепереше в дланите ми. Беше късен ноемврийски следобед, а навън дъждът барабанеше по прозорците. Станимир, мъжът ми, стоеше между нас — объркан, притиснат между две жени, които обичаше по различен начин.

Преди година дори не подозирах, че ще се озова в такава буря. Запознахме се със Станимир на работа — аз бях новата счетоводителка, той — програмистът, който винаги носеше кафе на колегите. Влюбихме се бързо и страстно. След няколко месеца решихме да заживеем заедно в малката му гарсониера. Всичко изглеждаше като приказка — докато не разбрах, че съм бременна.

Новината ни завари неподготвени. Станимир беше щастлив, но и уплашен. „Ще се справим, нали?“ — прошепна ми една вечер, докато лежахме прегърнати. Аз кимнах, макар че сърцето ми се свиваше от страх — не само заради бъдещето, но и заради това как ще реагират родителите ни.

Решихме да се оженим. Не искахме голяма сватба — само подпис в общината и вечеря с най-близките. Но когато казахме на нашите родители, всичко се обърна с главата надолу. Майка ми плака от радост и притеснение едновременно. Баща ми замълча дълго, после ме прегърна. Но Мария… тя не каза нищо. Само ме погледна студено и излезе от стаята.

От този ден започнаха истинските изпитания. Мария настояваше да живеем при нея „докато се оправим финансово“. Станимир се съгласи — беше убеден, че майка му ще ме приеме с времето. Аз обаче усещах всяка нейна дума като бодил.

— Защо не си сложила повече сол в супата? — попита тя една вечер.
— Мислех, че е достатъчно… — отвърнах плахо.
— Ти мислиш… ама тук нещата не стават така! — изсъска тя и излезе от кухнята.

Станимир опитваше да балансира между нас. „Моля те, опитай се да я разбереш — сама е от години“, шепнеше ми вечер. Но аз се чувствах все по-самотна и нежелана. Бременността ми протичаше трудно — гадене, безсъние, тревоги. Майка ми идваше понякога да ме види, но Мария я посрещаше с ледено мълчание.

Една сутрин чух как Мария говори по телефона с леля си:
— Не знам какво ще правя с тая… Не е като нашите момичета! Не знае нищо за домакинството!

Сълзите ми потекоха безшумно. Чувствах се чужда в собствения си дом. Опитвах се да ѝ угаждам — готвех любимите ѝ ястия, чистех до късно вечерта, дори ѝ купих шал за рождения ден. Но тя все намираше повод да ме уязви.

Когато подадохме документите за брак без нейното знание, избухна истинска буря. Вечерта след като ѝ казахме, тя изкрещя:
— Как може такова нещо? Без да ме питате! Без сватба! Без нищо!
— Мамо, ние сме възрастни хора… — опита се да я успокои Станимир.
— Възрастни? Ти си още дете! Тя те манипулира!

Тогава изрече онези думи: „Повече няма да ти проговоря!“ И наистина — от този ден нататък тя ме игнорираше напълно. Говореше със Станимир за мен в трето лице: „Кажи ѝ да не оставя чиниите така“, „Кажи ѝ да не пуска пералнята вечер“.

Между нас се настани тягостно мълчание. Станимир все по-често закъсняваше от работа. Аз прекарвах дните си сама в стаята ни, слушайки как Мария гледа турски сериали и въздиша тежко.

Една вечер не издържах:
— Мамо Мария… Моля ви, кажете ми какво съм направила толкова лошо?
Тя ме погледна с празен поглед:
— Ти ми отне сина.

Тогава разбрах — не ставаше дума за мен като личност. А за страха ѝ да остане сама.

Роди се дъщеря ни Елица. Надявах се това да стопи ледовете между нас. Но Мария само я погледна и каза:
— Дано поне тя прилича на нашето семейство.

Минаха месеци. Станимир и аз започнахме да търсим собствено жилище под наем. Когато му казахме на Мария, тя избухна:
— Отивате си? Оставяте ме сама? Това ли заслужих?

Станимир я прегърна:
— Мамо, винаги ще сме до теб. Но трябва да имаме свой дом.

Преместихме се в малък апартамент в Надежда. Там за първи път усетих спокойствие. Но болката от думите на Мария остана като белег в душата ми.

Понякога се питам: можеше ли да направя нещо различно? Или някои рани просто никога не зарастват? Какво бихте направили вие на мое място?