Свекървата ми отнесе всичко – дори и чайника! Българска семейна драма между четири стени

– Катерина, пак ли си оставила чашите на масата? – гласът на свекърва ми Иванка прониза тишината в кухнята като нож. Беше неделя сутрин, а аз вече усещах как гърлото ми се свива. Погледнах към Георги, мъжа ми, но той само сведе очи към телефона си, сякаш не чува нищо.

– Ще ги измия след малко, Иванке – отвърнах тихо, но тя вече беше започнала да ги събира с рязки движения, сякаш чашите са виновни за всичко лошо в този свят.

Живеехме заедно от две години. Когато се нанесох при Георги, мислех, че ще е временно – докато си стъпим на краката. Но Иванка не бързаше да ни остави сами. Напротив – с всеки изминал месец заемаше все повече място в живота ни. В началото беше дреболия: преместваше ми дрехите, подреждаше кухнята по свой вкус. После започна да взима неща – първо любимата ми чаша с лавандула, после одеялото от детството ми. Веднъж дори изчезнаха всички кърпи за баня. Когато попитах Георги, той само вдигна рамене: „Мама знае най-добре.“

Но най-големият шок дойде една вечер, когато се прибрах от работа и заварих празен кухненски плот. Дори чайникът го нямаше.

– Иванке, къде е чайникът? – попитах с треперещ глас.

– Ами, занесох го на село. Там имаме нужда от него повече – отвърна тя с ледена усмивка.

– А ние? Как ще си правим чай?

– Купете си нов. Или пък… може би е време да се научиш да живееш без излишни вещи.

Тогава усетих как нещо в мен се чупи. Не беше само заради чайника. Беше заради всичко отнето – малките радости, усещането за дом, за принадлежност. Вече не знаех коя съм между тези стени.

Опитах да говоря с Георги същата вечер. Седяхме на дивана, а телевизорът бръмчеше на заден фон.

– Георги, не мога повече така. Чувствам се като гост в собствения си дом.

Той въздъхна тежко:

– Катерина, моля те… Мама е такава. Не искам скандали.

– А аз? Аз не съм ли важна? Не виждаш ли как ме унижава всеки ден?

Той замълча. Това мълчание беше по-страшно от всяка кавга.

Дните минаваха в напрежение. Иванка намираше нови начини да ме принизява: коментираше готвенето ми пред гостите, подмяташе колко по-добре би се справила друга снаха. Веднъж дори каза на Георги пред мен:

– Ако беше избрал Мария от съседния вход, нямаше да има такива проблеми.

Сълзите ми потекоха без да мога да ги спра. Излязох навън и вървях без посока из квартала. Спомних си майка ми – как винаги ме учеше да не се давам. Но тук нямах сили.

Една вечер Иванка обяви:

– Следващата седмица ще пренеса още някои неща на село. Тук няма място за излишни боклуци.

Тогава избухнах:

– Това не са боклуци! Това са моите вещи! Моля те, спри!

Тя ме изгледа с презрение:

– Когато си имаш собствен дом, тогава ще решаваш какво да има в него.

Погледнах Георги с надежда да ме защити. Той само прошепна:

– Не можем да я спрем…

Тази нощ не спах. Сутринта събрах смелост и се обадих на майка ми:

– Мамо, не издържам повече тук.

Тя дойде веднага. Седнахме в парка и ѝ разказах всичко. Тя ме прегърна силно:

– Катерина, ти заслужаваш уважение и топлина. Ако Георги не може да те защити, помисли дали това е твоят дом.

Върнах се вкъщи решена да говоря открито с Георги.

– Или тръгваме на квартира двамата, или аз си тръгвам сама.

Той ме гледа дълго. За първи път видях страх в очите му – страх да остане сам или страх от майка си?

– Добре… Ще потърсим квартира – каза тихо.

Иванка побесня:

– Предател! Как може да изоставиш майка си заради тази?

Георги мълчеше, а аз събирах багажа си със свито сърце и треперещи ръце. Оставих след себе си много болка и разочарование, но и надежда за ново начало.

Сега живеем сами в малък апартамент под наем. Понякога Георги е замислен и тъжен – липсва му майка му, но вече разбира колко важно е да имаме свой дом и свои граници.

Понякога още се будя нощем и се чудя: Щях ли да имам смелостта да напусна, ако не беше майка ми? Колко жени още търпят подобно унижение? А ти… би ли останал или би избрал себе си?