Свекървините закони: Живот под часовника в панелката на Люлин

– Къде си тръгнала с тези чехли, Мария? – гласът на свекърва ми, госпожа Пенева, проряза утринната тишина като нож. Стоях на прага между кухнята и коридора, с чаша кафе в ръка, а сърцето ми биеше лудо. – Казах ти сто пъти, че с тези чехли не се влиза в хола! Там е чисто, а ти… – тя млъкна, но погледът ѝ беше по-страшен от всяка дума.

Погледнах към съпруга си, Ивайло, който се преструваше, че не чува. Седеше на масата, заровен във вестника, сякаш ако не реагира, бурята ще го подмине. Но аз знаех – в този дом бурите никога не отминават тихо.

Преместих се обратно в кухнята и затворих очи. „Още един ден… Още един ден ще издържа,“ повтарях си. Но всяка сутрин започваше по един и същи начин: с критика, с напомняне за правилата ѝ, с усещането, че не съм желана тук.

Когато се омъжих за Ивайло, мечтаех за уютен дом, за смях и топлина. Но след като се нанесохме при майка му – уж временно, докато съберем пари за собствено жилище – разбрах колко далеч може да бъде реалността от мечтите.

Госпожа Пенева беше дребна жена с остър поглед и още по-остър език. Всяко нещо имаше свое място и време: закуската – точно в 7:30, обядът – в 13:00, вечерята – без минута закъснение в 19:00. Ако някой се осмелеше да наруши графика ѝ, следваше ледено мълчание или саркастичен коментар.

– Мария, защо пак не си измила чиниите веднага? – попита тя веднъж, докато аз още дояждах супата си. – В нашия дом така не се прави.

– Извинявай, просто… – започнах аз, но тя вече беше излязла от стаята.

С времето започнах да усещам как губя себе си. Приятелките ми звъняха да ме канят на кафе или кино, но аз все по-често отказвах. Не можех да оставя дома „без надзор“, както казваше свекърва ми. Ако излизах, тя ме гледаше така, сякаш изоставям семейството си.

Една вечер, докато миех чиниите (веднага след вечеря, разбира се), Ивайло дойде при мен.

– Моля те, опитай се да я разбереш. Трудно ѝ е сама… – прошепна той.

– А на мен? На мен не ми ли е трудно? – гласът ми трепереше. – Чувствам се като гостенка тук. Като прислужница!

Той въздъхна и ме прегърна неловко. – Ще мине… Ще съберем пари и ще си тръгнем.

Но месеците минаваха. Заплатите ни едва стигаха за сметките и храната. Всеки ден беше борба за малко лично пространство: да си направя кафе по-късно от 7:30 беше бунт; да оставя книга на масата – престъпление.

Един ден не издържах. Беше неделя сутрин и слънцето огряваше малката ни тераса. Реших да закуся навън с книга в ръка. Не бях седнала и пет минути, когато чух стъпките ѝ зад гърба си.

– Какво правиш тук? Терасата е за пране! Ако всички започнем да я ползваме за каквото ни хрумне…

– Моля те! Само пет минути спокойствие искам! – извиках аз, а сълзите вече пареха очите ми.

Тя ме изгледа дълго и студено.

– В този дом има ред. Ако не ти харесва…

– Ами не ми харесва! – прекъснах я за първи път. – Не мога повече така!

Влязох вътре и затворих вратата след себе си. Сърцето ми биеше лудо. Ивайло дойде след мен.

– Какво стана?

– Не мога повече! Или намираме начин да се изнесем, или…

Той ме погледна уплашено. Знаеше какво означава това „или“.

Вечерта седнахме тримата на масата. Госпожа Пенева мълчеше демонстративно. Аз също. Само Ивайло се опитваше да поддържа разговор за времето и цените в магазина.

След тази вечер нещата се промениха. Започнах да излизам по-често, макар и с чувство за вина. Намерих си допълнителна работа като преводачка онлайн. Спестявах всяка стотинка.

Минаха още шест месеца преди да намерим малък двустаен апартамент под наем в Младост. Когато най-накрая изнесохме куфарите си от Люлинската панелка, плаках от облекчение.

Сега понякога се улавям да подреждам чашите по големина или да гледам часовника преди вечеря. Навиците остават. Но вече имам свой дом и свои правила.

Понякога се питам: колко от нас живеят така – между уважението към другите и самоуважението към себе си? Кога идва моментът да кажем „стига“?