Сянката на баща ми: Мога ли да простя след години мълчание?

– Не ме гледай така, Мария. Знам, че те нараних – гласът му трепереше, а ръцете му нервно играеха с чашата чай на масата. Бяхме седнали в малката кухня на апартамента ми в Люлин, а навън валеше онзи типичен софийски дъжд, който сякаш измива всичко, освен болката.

Погледнах го. Баща ми. Човекът, който години наред беше само име в акта ми за раждане и сянка в спомените ми. Не знаех как да реагирам – гняв, обида, тъга… всичко се блъскаше в мен като вълни в бурно Черно море.

– Защо сега? – прошепнах. – Къде беше, когато имах нужда от теб? Когато майка плачеше нощем, а аз се преструвах, че спя? Когато трябваше да си купя първите обувки за бала и нямах пари?

Той въздъхна тежко. Лицето му беше остаряло, очите – уморени. За първи път го виждах толкова уязвим.

– Бях страхливец, Мария. Не знаех как да бъда баща. Избягах…

В този момент се върнах години назад. Спомних си малката ни панелка в Младост, как майка ми работеше на две места, за да ни издържа. Как аз стоях сама вкъщи с учебниците и мечтаех някой ден баща ми да се върне и да ме прегърне. Но той не се върна. Само изпращаше по някоя картичка за Коледа или Великден – безлични думи от човек, който не познаваш.

– Не можеш просто да се появиш след двадесет години и да очакваш всичко да е наред – гласът ми беше по-остър, отколкото исках.

– Не очаквам… Просто искам шанс да ти покажа, че съжалявам. Знам, че не мога да върна времето назад.

Мълчах. В главата ми се въртяха всички онези моменти, в които се чувствах невидима – когато другите деца ги взимаха бащите им от училище, когато на родителските срещи майка ми стоеше сама сред двойките родители.

– Мария, знам, че не заслужавам прошка. Но ако не опитам сега… може би никога няма да имам този шанс – очите му се насълзиха.

Чух как майка ми затваря входната врата. Тя знаеше за срещата ни, но не пожела да присъства. „Това е твое решение“, каза ми сутринта. „Аз вече съм простила по свой начин.“

В този момент телефонът ми иззвъня – беше Даниела, най-добрата ми приятелка:

– Как си? – попита тя тихо.

– Не знам… Той е тук.

– Ако имаш нужда от мен, ще дойда веднага.

– Благодаря ти…

Затворих и погледнах баща си. Той беше свел глава, сякаш чакаше присъдата си.

– Какво искаш от мен? – попитах го най-накрая.

– Искам да те опозная. Да наваксаме изгубеното време… ако ти позволиш.

Изсмях се горчиво:

– Изгубеното време не се наваксва с няколко срещи и разговори. Аз вече съм пораснала без теб. Научих се да бъда силна сама.

Той кимна тъжно:

– Знам… Но може би можем да започнем отначало? Може би мога да бъда до теб сега…

В този момент си спомних как преди година майка ми се разболя тежко и аз бях сама в болничната стая, държейки ръката ѝ. Как никой не ме попита дали имам нужда от помощ или рамо за опора. Как сама плаках в коридора на „Пирогов“.

– Къде беше тогава? – попитах тихо.

Той замълча дълго:

– Бях страхливец…

Видях сълза да се стича по бузата му. За миг усетих жалост – не към него, а към себе си. Към детето в мен, което толкова отчаяно е искало баща си.

– Знаеш ли какво е да чакаш някой, който никога няма да дойде? – попитах го през сълзи.

Той протегна ръка към мен, но аз се дръпнах инстинктивно.

– Може би някой ден ще мога да ти простя – казах тихо. – Но не днес.

Той кимна разбиращо:

– Ще чакам… колкото трябва.

След като си тръгна, останах сама в кухнята. Чувах само тиктакането на часовника и дъжда по прозореца. Взех снимка от детството си – аз и майка ми на плажа във Варна. Баща ми го нямаше там. Никога не беше там.

Сълзите потекоха сами. Не знаех дали някога ще мога истински да простя. Но знаех едно – вече не съм онова малко момиче, което чака баща си до прозореца.

Може ли човек наистина да прости такова отсъствие? Или белезите остават завинаги? Какво бихте направили вие на мое място?