Сянката на брат ми: Изборът, който никоя майка не иска да прави

– Мамо, пак ли ще започваш? – гласът на Емилия беше остър като нож, а очите ѝ – студени. Стоях на прага на кухнята ѝ в Пловдив, стиснала ръцете си, докато Зорница тихо рисуваше на масата, а малкият Калоян тичаше около нас с новата си количка.

– Не започвам, Емилия. Просто питам защо Зори пак е сама. – Опитах се да запазя гласа си спокоен, но вътре в мен всичко кипеше. Виждах как внучката ми се свива всеки път, когато брат ѝ получаваше нова играчка или похвала, а тя – само мълчание.

– Калоян има нужда от повече внимание, още е малък! – отсече дъщеря ми и се обърна към сина си. – Ела тук, мамо, ще ти покажа как работи количката!

Зорница не каза нищо. Само ме погледна с онези големи кафяви очи, в които се четеше тиха молба. Сърцето ми се сви. Спомних си как преди години Емилия беше същото дете – тихо, незабелязано между брат си и сестра си. Заклех се тогава, че никога няма да позволя това да се случи с моите внуци.

Вечерта, когато всички заспаха, седнах до Зори на леглото ѝ.

– Как беше денят ти, слънце? – прошепнах.

– Добре – отвърна тя тихо. – Мамо каза, че Калоян е много умен. Аз нарисувах картина за нея, но тя не я видя.

Прегърнах я силно. Усетих колко е крехка и колко много ѝ липсва топлина.

На следващия ден опитах да говоря с Емилия. Седнахме на терасата с по чаша кафе.

– Еми, виждаш ли как Зори страда? Тя има нужда от теб. Не можеш да обръщаш гръб на едното дете заради другото.

– Мамо, не разбираш! Калоян е по-емоционален, по-уязвим. Зори е силна, тя ще се справи. Не ми казвай как да възпитавам децата си! – гласът ѝ трепереше от гняв и обида.

– Не ти казвам какво да правиш. Моля те само да погледнеш Зори. Да я чуеш.

Тя стана рязко и влезе вътре. Останах сама на терасата, с очи пълни със сълзи.

Минаха седмици. Всяко мое посещение беше все по-напрегнато. Калоян получаваше нови дрехи и играчки, а Зори носеше старите му пуловери и обувки. На рождения ѝ ден всички подаръци бяха „за двамата“, но Калоян ги разопакова пръв.

Една вечер Зори ми се обади по телефона.

– Бабо, може ли да дойда при теб за уикенда? Мамо каза, че няма време да ме води на рисуване.

Гласът ѝ беше толкова тъжен, че не издържах.

– Разбира се, слънце! Ще те взема утре след училище.

Този уикенд беше като глътка въздух за нея. Рисувахме заедно, готвихме баница и гледахме стари снимки. Видях как лицето ѝ се озарява от радост – нещо, което отдавна не бях виждала.

В неделя вечерта трябваше да я върна. Тя ме прегърна силно:

– Бабо, може ли пак да дойда? Тук е спокойно…

Сълзите напълниха очите ми. В този момент разбрах: ако не направя нещо сега, ще изгубя Зори завинаги в сянката на брат ѝ.

Седнах с Емилия още същата вечер.

– Емилия, трябва да поговорим сериозно. Зори страда. Ако не можеш да ѝ дадеш нужното внимание, нека остане при мен за известно време. Ще ходи на училище тук, ще рисува…

Тя избухна:

– Как смееш! Това са моите деца! Не ти давам право да се месиш!

– Не се меся! Опитвам се да помогна! Виж я само… тя изчезва пред очите ни!

Последваха дни на мълчание и студени разговори. Семейството ни се разцепи на две – аз и Зори от едната страна, Емилия и Калоян от другата.

Веднъж Зори ми прошепна:

– Бабо, ако остана при теб, мама ще ме обича ли по-малко?

Не знаех какво да кажа. Прегърнах я и само плаках.

Сега стоя пред най-тежкия избор в живота си: да взема ли внучката си при мен и да ѝ дам шанс за щастливо детство или да уважа границите на дъщеря си и да гледам как Зори угасва?

Питам ви: Кое е по-правилно – да спасиш едно дете за сметка на мира в семейството или да замълчиш и да оставиш съдбата да решава? Как бихте постъпили вие?