Сянката на братовата булка: Изповедта на един съпруг
„Ти не разбираш, Петре! Тя не е като другите!“ – думите на брат ми Димитър отекваха в главата ми, докато гледах как новата му жена Мария се смее с децата ни в двора. Беше късен септемврийски следобед, въздухът миришеше на печени чушки и влажна пръст, а аз се чувствах като натрапник в собствения си дом.
Петнадесет години бях женен за Катя. Животът ни беше обикновен – работа, деца, сметки, понякога разправии за глупости. Обичах я, или поне така си мислех. Докато не се появи Мария – синеока, с дълга тъмна коса и усмивка, която можеше да разтопи и най-студеното сърце. Димитър я доведе от Пловдив, след като се ожениха тайно. Всички бяхме изненадани, но майка ни прие Мария с отворени обятия. Аз… аз не знаех какво да мисля.
Първата вечер, когато седнахме всички на масата, Катя сложи салатата пред мен и ме погледна с онзи неин изпитателен поглед. „Харесва ли ти новата снаха?“ – попита тя уж невинно. Усетих как бузите ми пламват. „Да, мила, много е мила“, измърморих и се опитах да не гледам към Мария, която точно в този момент се засмя на някаква шега на Димитър.
Дните минаваха, а аз усещах как нещо в мен се променя. Започнах да търся присъствието ѝ – в кухнята, в градината, дори когато простираше прането. Говорехме си за книги, за музика, за мечти. Катя забеляза. Една вечер, докато миех чиниите, тя се приближи до мен и прошепна: „Внимавай, Петре. Не забравяй кой си.“
Но вече беше късно. Веднъж останахме сами в мазето – търсехме буркани с компоти. Мария се наведе да вземе един буркан и косата ѝ докосна ръката ми. Ток премина през тялото ми. Тя ме погледна право в очите и прошепна: „Знам какво чувстваш.“
От този ден всичко се промени. Започнах да лъжа Катя – излизах уж по работа, а всъщност се срещах с Мария в парка до реката. Говорехме с часове, държахме се за ръце като ученици. Вината ме разяждаше, но не можех да спра.
Една вечер Катя ме чакаше будна. Очите ѝ бяха подпухнали от плач. „Знам всичко, Петре. Не мога да повярвам, че ще го направиш на брат си… и на мен.“
Светът ми се срина. Димитър разбра и избухна скандал – крясъци, обиди, майка ни припадна от нерви. Децата ни чуха всичко. Мария избра да си тръгне – каза ми само: „Не мога да съсипя още едно семейство.“
Останах сам – без Катя, без Мария, без брат си. Само с тишината и спомените за онези няколко седмици лудост.
Сега седя сам на кухненската маса и се чудя: струваше ли си? Може ли една страст да унищожи всичко градено с години? Какво бихте направили вие на мое място?