Сянката на миналото му: Битка за нашето семейство
„Не си майка на детето ми и никога няма да бъдеш!“ — думите на Мария още кънтяха в ушите ми, докато затварях вратата след нея. Петър стоеше до мен, стиснал юмруци, а малкият Алекс гледаше с уплашени очи ту мен, ту към баща си. Беше събота сутрин, а домът ни в Люлин, който се опитвахме да превърнем в уютно убежище, отново се изпълни с напрежение и студ.
Петър въздъхна тежко и се отпусна на дивана. „Извинявай, Деси… Не исках да става така.“
„Не е твоя вината“, прошепнах, макар че вътре в мен бушуваше буря. Откакто се събрахме с Петър, знаех, че миналото му няма да изчезне просто така. Но не предполагах, че Мария ще използва всяка възможност да ни раздели — дори и чрез собствения си син.
Алекс беше на осем. Умен, чувствителен, но объркан от постоянните караници между родителите си. Когато беше при нас, се стараех да го накарам да се чувства добре — играехме шах, гледахме стари български филми, готвехме заедно. Но всяка неделя вечер, когато Мария идваше да го вземе, атмосферата се променяше. Тя ме гледаше с презрение и не пропускаше да каже нещо обидно пред Алекс.
Една вечер, докато миех чиниите, чух как Петър говори по телефона в другата стая:
„Мария, стига! Не можеш да забраняваш на Алекс да вижда Деси! Това е моят дом!“
Гласът му трепереше от гняв и безсилие. Влязох при него и той затвори телефона с трясък.
„Пак ли?“ — попитах тихо.
Той кимна. „Казва му, че ти си виновна за развода ни. Че си ми разбила семейството.“
Седнах до него и хванах ръката му. „Петре, знаеш, че това не е вярно. Запознахме се година след като се разведохте.“
„Знам… Но Алекс е дете. Не разбира.“
Тази нощ не можах да заспя. Въртях се в леглото и мислех за всички пъти, когато Мария беше успявала да ни скара — с клюки по квартала, с намеци пред родителите на Петър, дори с фалшиви обвинения пред социалните служби. Веднъж дори беше подала жалба, че го малтретирам — само защото Алекс бил казал, че съм му повишила тон.
На следващия ден отидох на работа с тъмни кръгове под очите. Колежката ми Илияна ме погледна загрижено:
„Пак ли проблеми с бившата?“
Само кимнах. Тя въздъхна: „Мила, ако не сложиш граница, ще ви съсипе. Знам го от личен опит.“
Думите ѝ ме накараха да се замисля. Вечерта седнах с Петър и му казах:
„Трябва да говорим сериозно с Мария. Не може повече така. Алекс страда най-много.“
Той ме погледна уморено: „Опитвал съм… Тя не слуша.“
„Тогава ще опитаме заедно.“
Уговорихме среща в едно кафене до училището на Алекс. Мария дойде със скръстени ръце и ледено изражение.
„Какво искате?“ — попита без поздрав.
Петър започна: „Мария, трябва да спреш да настройваш Алекс срещу Деси. Това вреди на всички.“
Тя се изсмя: „Вредя? Ти си този, който разби семейството ни!“
Взех думата: „Мария, не искам да ти отнемам мястото като майка. Но когато Алекс е при нас, искам да се чувства добре. Не заслужава да бъде оръжие между нас.“
Очите ѝ проблеснаха със сълзи — за миг видях болката зад маската ѝ на контролираща жена.
„Ти никога няма да разбереш какво е да гледаш как друг възпитава детето ти…“ — прошепна тя.
Мълчахме дълго. После тя стана рязко: „Ще помисля.“
След тази среща нещата не се промениха веднага. Но започнахме малко по малко да градим доверие — понякога Мария ми звънеше да пита как е Алекс; друг път ми пращаше снимки от техни разходки. Все още имаше напрежение, но вече не беше война.
Една вечер Алекс дойде при мен и каза:
„Деси, ти си ми като приятелка… Може ли така?“
Прегърнах го през рамо: „Разбира се, Алекс.“
Петър ме погледна с благодарност — за първи път от месеци видях спокойствие в очите му.
Но понякога нощем пак се питам: Ще успея ли някога напълно да преодолея сянката на миналото му? Или винаги ще живея с усещането, че любовта ни е под обсада?
Как бихте постъпили вие? Може ли новото семейство да победи призраците на старото?