Тайната на самотната красота: Защо Мария остана сама на 42

– Защо си сама, Мария? – попитах я, докато гледах как пръстите ѝ нервно въртят чашата с червено вино. Беше късен петък вечер в малко заведение на „Шишман“, а навън дъждът барабанеше по прозорците. Тя се усмихна тъжно, сякаш очакваше този въпрос цяла вечер.

– Всеки мисли, че е лесно да си намеря някого – каза тихо. – Но никой не знае какво е да се събуждаш всяка сутрин с усещането, че не си достатъчна.

Замълчах. Виждах болката в очите ѝ, скрита зад перфектния грим и изисканата рокля. Мария беше от онези жени, които карат всички да се обръщат след тях – висока, с дълга тъмна коса и поглед, който сякаш пронизва душата ти. Но в този момент изглеждаше крехка и уязвима.

– Знаеш ли – продължи тя, – майка ми винаги казваше, че трябва да се омъжа млада. „Времето ти минава“, повтаряше всяка Коледа, всеки Великден. А аз… аз просто не можех да се примиря с мисълта да бъда с някого само защото така трябва.

В този момент телефонът ѝ извибрира. Погледна го и въздъхна тежко.

– Пак е тя – каза и ми показа екрана. „Мама“.

– Ще вдигнеш ли?

– Не. Ще започне пак с въпросите: „Кога ще ме зарадваш с внуче?“, „Докога ще си сама?“, „Какво ще кажат хората?“

В гласа ѝ имаше смесица от гняв и отчаяние. Усетих как нещо в мен се сви – познавах този натиск, макар и от другата страна. След развода ми майка ми също не спираше да пита кога ще намеря „добра жена“.

– А ти какво искаш? – попитах я внимателно.

Мария се замисли дълго. Навън дъждът се усили, а в заведението стана по-тихо.

– Искам да обичам истински – прошепна тя. – Да не правя компромиси със себе си. Да не се събуждам до някого само защото така трябва. Но… понякога се питам дали не съм сбъркала. Дали не изпуснах шанса си.

Погледнах я и видях сълзи в очите ѝ. Тя бързо ги изтри и се усмихна извинително.

– Извинявай, не исках да те натоварвам.

– Не ме натоварваш – казах искрено. – Всъщност… разбирам те повече, отколкото мислиш.

Тя ме погледна изненадано.

– След развода ми всички очакваха веднага да си намеря нова жена. Но истината е, че се страхувах. Страхувах се от самотата, но още повече от компромиса със себе си.

Мария кимна разбиращо.

– Знаеш ли кое е най-трудното? – попита тя. – Да гледаш как приятелките ти се женят, раждат деца, а ти оставаш все по-далеч от тях. Вече не те канят на събирания, защото си „странната“. А когато все пак отидеш, всички те гледат със съжаление или любопитство: „Как така още си сама?“

Замислих се за собствените си приятели – как след развода ми някои започнаха да ме избягват, сякаш самотата е заразна.

– А ти имала ли си голяма любов? – попитах я тихо.

Мария се усмихна горчиво.

– Имала съм. Беше преди много години. Казваше се Димитър. Бяхме заедно почти десет години. Мислех, че ще остареем заедно. Но той искаше семейство, деца… Аз тогава още не бях готова. Карахме се често, майка ми го натискаше да ми предложи брак… Накрая той не издържа и си тръгна. Оженил се е вече, има две деца. Понякога го виждам във Фейсбук… Изглежда щастлив.

В гласа ѝ прозвуча нотка на завист и болка, която не можеше да скрие.

– Съжаляваш ли?

– Понякога – призна тя честно. – Но повече съжалявам за това, че позволих на страха да управлява живота ми. Страхът да не бъда като майка ми – подчинена, тиха, винаги жертва заради семейството. И затова избрах другата крайност – независимостта.

В този момент сервитьорката донесе сметката. Мария посегна към портмонето си, но я спрях.

– Позволи ми този път аз да платя.

Тя се усмихна благодарно.

– Знаеш ли кое е най-странното? – каза тя на излизане от заведението. – Че хората мислят, че ако си сама на 42, значи има нещо сбъркано в теб. А може би просто сме твърде смели или твърде уплашени да живеем по чужди правила.

Вървяхме мълчаливо по мокрия тротоар към Орлов мост. Дъждът беше спрял, а въздухът ухаеше на липи и пролет.

– Може би някой ден ще срещнеш човек, който ще разбере защо си избрала този път – казах ѝ тихо.

Тя ме погледна с благодарност и тъга едновременно.

– А може би вече съм го срещнала… но просто животът ни е подминал един друг в грешния момент.

Спряхме до спирката на трамвая и тя ме прегърна леко.

– Благодаря ти за тази вечер, Петре. Понякога най-голямата смелост е да признаеш пред себе си от какво наистина имаш нужда.

Гледах след нея как се качва в трамвая и изчезва сред светлините на града. Останах сам под уличната лампа и се запитах: Колко от нас живеят живота си според чуждите очаквания? И колко от нас имат смелостта да бъдат сами… ако това означава да останат верни на себе си?