Тайната на свекървата: Къщата, която никога не беше нейна

– Не можеш да ми говориш така в моя собствен дом! – изкрещя свекърва ми, Марияна, докато в ръката ѝ трепереше чашата с чай. Беше късен следобед, небето се мръщеше, а в хола миришеше на прясно изпечена баница и на нещо неизказано. Стоях срещу нея, стиснала юмруци, а съпругът ми Ивайло се опитваше да ни усмири.

– Мамо, стига! – намеси се той. – Не е нужно да се карате за глупости.

Но това не беше глупост. От години усещах как Марияна ме гледа с недоверие, сякаш съм натрапница в собствения си дом. Всяка моя стъпка беше наблюдавана, всяка дума – преценявана. Ала днес нещо в мен се счупи.

– Не съм тук на гости! – отвърнах ѝ аз. – Искам само малко уважение!

Тя се изсмя горчиво:

– Уважение? В тази къща аз съм господарката! Без мен нямаше да имате покрив над главата си!

Думите ѝ ме пронизаха. Знаех, че къщата е на нейно име – поне така твърдеше тя от самото начало. Но тази вечер, докато подреждах документите за детската градина на малкия Сашко, попаднах на нотариален акт, скрит между старите сметки. На него пишеше друго име – името на покойния баща на Ивайло.

Сърцето ми заби лудо. В главата ми се завъртяха въпроси: Защо Марияна лъже? Какво още крие от нас?

– Ивайло, виж това! – подадох му документа. Той пребледня.

– Мамо… защо името на татко е тук? – попита той тихо.

Марияна замръзна. За миг видях в очите ѝ страх – не гняв, не презрение, а чист страх.

– Това… това е стара история – започна тя да мънка. – Къщата беше на баща ти, но след смъртта му всичко остана за мен. Така е редно!

– Но няма завещание – прекъснах я аз. – А според закона къщата е и на Ивайло.

Тишината натежа като олово. Сашко се появи на прага с плюшеното си мече и попита:

– Мамо, защо всички викат?

Прегърнах го силно. Не исках синът ми да расте в дом, пропит с лъжи и недомлъвки.

Вечерта премина в мълчание. Ивайло не каза нищо повече, а Марияна се заключи в стаята си. Аз обаче не можех да спя. В главата ми се въртяха спомени: как Марияна винаги настояваше тя да решава всичко вкъщи; как никога не позволяваше да правим ремонти без нейното одобрение; как веднъж ми каза: „Ти си тук само защото аз го позволявам.“

На следващия ден отидох до общината. Там потвърдиха: къщата е наследствена собственост между Марияна и Ивайло. Никога не е била само нейна.

Върнах се вкъщи с нова сила. Този път нямаше да мълча.

– Марияна, трябва да поговорим – казах твърдо.

Тя ме изгледа с ледени очи:

– Какво още искаш?

– Истината! Защо години наред ни караше да вярваме, че къщата е само твоя? Защо ме държиш като заложник в собствения ми дом?

Тя избухна в сълзи:

– Защото се страхувах! След като баща му почина, останах сама с дете. Всички роднини ме гледаха като натрапница, а аз трябваше да оцелея! Ако не държах всичко под контрол, щяхте да ме изгоните!

За първи път я видях уязвима. Но болката ми не намаля.

– Можеше просто да ни кажеш истината – прошепнах аз.

Ивайло стоеше между нас, разкъсан между две жени – майка и съпруга.

– Мамо, ние сме семейство. Не трябва да има тайни помежду ни.

Марияна избърса сълзите си и тихо каза:

– Страхът ме направи зла. Прости ми.

Минаха седмици преди раните да започнат да зарастват. Започнахме да говорим повече – за миналото, за страховете си, за мечтите си. Решихме заедно как ще подредим дома си занапред.

Но понякога нощем още чувам ехото на онзи скандал и се питам: Колко често лъжите и страховете ни пречат да бъдем истински близки? Дали някога ще можем напълно да си простим? Какво бихте направили вие на мое място?