Тайните дългове на съпруга ми: Истината, която промени всичко

– Какво значи „няма да има премия този месец“, Даниеле? – гласът ми трепереше, докато стоях в кухнята, а той избягваше погледа ми, ровейки се в телефона си. Беше късен следобед, навън валеше ситен дъжд, а аз усещах как нещо тежко се настанява между нас.

– Просто… така се случи – отвърна той, без да ме погледне. – Шефът каза, че тази година няма да има бонуси за никого.

Знаех, че лъже. Познавам го по-добре от всеки друг. От пет години сме женени, а заедно сме от осем. През това време преживяхме какво ли не – безработица, болест на майка ми, дори загубата на първото ни дете. Но никога не съм усещала такава студенина от негова страна.

Вечерта не можах да заспя. Въртях се в леглото и мислех за всичко – за сметките, които едва покриваме, за ипотеката на апартамента в Люлин, за детето ни, което чакаме след два месеца. А сега и това – липсващата премия. Сутринта, докато Даниел се къпеше, взех якето му и проверих джобовете. Намерих разписка от банка – превод към някоя си Мария Петрова. Сумата беше сериозна.

Сърцето ми се сви. Мария Петрова е бившата му жена. Знаех, че имат някакви отношения – делят кучето им, понякога си пишат за разни документи. Но защо й превежда пари?

Когато го попитах директно, лицето му пребледня.

– Не исках да те тревожа – започна той тихо. – Мария има проблеми… Взе кредит за кола преди години, когато още бяхме женени. След развода остана сама с вноските. Ако не й помагам, ще й вземат колата.

– И ти реши да й плащаш кредита зад гърба ми? – гласът ми беше остър като нож. – А ние? Нашите сметки? Нашето дете?

– Не е толкова просто… – опита се да ме прегърне, но аз се дръпнах.

– Напротив! Много е просто! Лъжеш ме! – извиках и избягах в спалнята.

Следващите дни минаха като в мъгла. Даниел ходеше на пръсти из апартамента. Аз не можех да го гледам. В главата ми се въртяха хиляди въпроси: Обича ли я още? Защо не ми каза? Какво още крие от мен?

Обадих се на най-добрата си приятелка Ива.

– Мила, това е предателство – каза тя категорично. – Ако му позволиш веднъж да те лъже за пари, ще го прави пак и пак.

– Ами ако просто се чувства виновен? – опитах се да го оправдая аз. – Били са женени десет години…

– Това не е твоя работа! Той има ново семейство! Ти си бременна! – гласът й беше остър.

Вечерта седнахме с Даниел на масата в кухнята. Дъждът не спираше да барабани по прозореца.

– Трябва да говорим сериозно – започнах аз. – Не мога да живея с човек, който крие такива неща от мен.

Той въздъхна тежко.

– Знам, че сгреших. Просто… Мария ме заплаши, че ако не й помогна, ще дойде при теб и ще ти разкаже всичко по най-грозния начин. Не исках да те нараня.

– А сега какво? Мислиш ли, че не ме нарани? Мислиш ли, че мога да ти вярвам след това?

Той замълча дълго.

– Не знам… Просто се чувствам отговорен за нея. Тя няма никого…

– А аз? Аз имам ли някого? Или съм просто поредната жена в живота ти, която ще лъжеш и ще използваш?

Той избухна:

– Не говори така! Ти си всичко за мен! Просто… не знам как да се справя с миналото си!

Сълзите ми потекоха сами. Излязох на балкона и гледах светлините на София под дъжда. Чувствах се предадена и сама. Спомних си как преди години майка ми беше казала: „Мъжете винаги носят миналото си със себе си.“ Тогава й се смях. Сега разбирах колко права е била.

На следващия ден Даниел ми предложи да отидем на семейна терапия. Не знам дали това ще помогне. Не знам дали мога да простя такава лъжа. Но знам едно: доверието е като стъкло – веднъж счупено, никога не е същото.

Понякога се чудя: ако бях на мястото на Мария, дали щях да очаквам помощ от бившия си? Или просто щях да продължа напред сама? А вие как бихте постъпили? Може ли любовта да оцелее след такава лъжа?