Търсенето на идеалния блендер: Историята на Мария и един пропуснат шанс

– Не, не, не! – изкрещях вътрешно, докато гледах как касиерката набира цената на блендера. Ръцете ми трепереха, а в главата ми ехтеше гласът на майка ми: „Мария, не бързай, винаги има по-добра оферта.“ Но аз не я послушах. Стоях в огромния хипермаркет на булевард „България“, заобиколена от хора, които се блъскаха с колички, сякаш животът им зависеше от това да купят последната промоция на салам.

Беше събота сутрин и слънцето едва се прокрадваше през мръсните прозорци на магазина. Бях решила, че днес ще си купя блендер – не какъв да е, а най-добрия! От седмици гледах рецепти за смутита и крем супи, мечтаех си как ще приготвям здравословни закуски за себе си и за малкия ми син, Виктор. След развода с Петър, готвенето беше моят остров на спокойствие.

Докато стоях пред щанда с уреди, телефонът ми иззвъня. Беше майка ми.
– Мария, пак ли си в магазина? Не забравяй да вземеш хляб и яйца! – каза тя с онзи тон, който винаги ме караше да се чувствам като дете.
– Да, мамо, ще взема. Само гледам блендери.
– Недей да харчиш излишно! Утре е първо число – ще има намаления. Почакай още ден!
– Не мога да чакам! – отвърнах раздразнено. – Трябва ми сега.

Затворих телефона и се обърнах към продавачката – млада жена с уморени очи и изкуствена усмивка.
– Може ли да ми покажете този модел? – посочих най-лъскавия блендер.
– Разбира се. Това е последният ни модел – много мощен, с три години гаранция. Днес има и подарък – комплект чаши.

Сърцето ми заби по-бързо. Представих си как Виктор пие ягодово смути от новата чаша. Без да мисля повече, извадих картата си и платих.

Когато се прибрах вкъщи, Виктор ме посрещна с усмивка.
– Мамо, какво купи?
– Изненада! Ще правим смутита!

Започнахме да разопаковаме блендера. Докато четях упътването, телефонът ми пак иззвъня. Този път беше Петър.
– Мария, забравила си раницата на Виктор у нас. Ще мина довечера.
– Добре, благодаря ти.

Виктор вече беше наредил ягоди и банани на плота. Включих блендера… и нищо. Опитах пак – само едно тихо бръмчене. Сърцето ми се сви. Пробвах друг контакт – пак нищо.

– Мамо, защо не работи?
– Не знам, миличък…

Пет минути по-късно вече бях на телефона с магазина.
– Съжаляваме, госпожо, трябва да донесете уреда обратно за проверка. Може да го заменим или върнем парите ви.

Вечерта Петър дойде да вземе Виктор. Видя ме разстроена.
– Какво има?
– Блендерът не работи… А толкова го исках…
– Мария, защо не ме попита? Имам отстъпка в магазина през работата. Можех да ти взема по-евтин и по-хубав модел.

Погледнах го с яд и тъга. Защо винаги трябваше да се справям сама? Защо никога не можех просто да изчакам?

На следващия ден върнах блендера. Докато чаках на опашката за рекламации, чух как две жени обсъждат:
– Утре ще има голяма разпродажба на уреди! Всичко ще е наполовина!

Почувствах се като най-голямата глупачка на света. Вкъщи майка ми само поклати глава:
– Казах ти аз…

Седнах на масата и заплаках. Не беше само заради блендера. Беше заради всички малки грешки, които правех напоследък – от инат или от страх да не остана сама. Беше заради това, че все още не можех да приема помощ или съвет от никого.

Сега стоя тук и се питам: Колко често пропускаме най-доброто само защото бързаме? И дали понякога не е по-добре просто да изчакаш… или да поискаш помощ?

Какво мислите вие? Наистина ли търпението е най-голямата добродетел или понякога трябва просто да рискуваш?