Тъщата ми вярва, че съм превърнала мъжа си в егоист – но аз просто го научих да се защитава

— Как можа да му позволиш да ми говори така? — гласът на Мария, тъщата ми, пронизваше въздуха като нож. Стоях в кухнята, с ръце, стиснати около чаша чай, докато тя ме гледаше с онзи поглед, който винаги ме караше да се чувствам като натрапник в собствения си дом.

— Не съм му позволявала нищо, Мария. Просто го подкрепих да каже какво мисли — отвърнах тихо, но твърдо.

Тя изсумтя и се обърна към сина си:

— Петре, откакто си с нея, не те познавам! Преди беше добро момче, слушаше майка си. Сега… само за себе си мислиш!

Петър стоеше между нас, притиснат като дете между два свята. Виждах как очите му шарят по пода, как преглъща думите си. Знаех, че му е трудно. Но знаех и друго — ако не се изправи срещу нея сега, никога няма да го направи.

— Мамо, аз вече не съм дете — каза той най-накрая. — Имам свое семейство. Искам да взимам решенията си сам.

Мария се разплака театрално и излезе от стаята. Вратата се затръшна зад нея. Останахме сами в тишината, която тежеше повече от всяка караница.

Петър седна до мен и хвана ръката ми.

— Знам, че ти е трудно с нея — прошепна. — Но благодаря ти. Без теб нямаше да имам сили да ѝ кажа всичко това.

В този момент си спомних първите ни години заедно. Как Мария идваше всяка неделя без покана и подреждаше кухнята ми по свой вкус. Как критикуваше всяко ястие, което приготвях — „Моята мусака е по-вкусна“, „Така не се правят сарми“. Петър тогава мълчеше. Само стискаше зъби и после ми се извиняваше тихо вечерта.

Но аз не исках да живея в страх от неодобрението ѝ. Не исках децата ни да растат в дом, където баба им командва всичко и всички. Затова започнах да говоря с Петър. Да го питам какво иска той. Да му казвам, че има право на мнение, че има право да поставя граници.

Първият път, когато ѝ каза „Не“, Мария не можеше да повярва. Беше за Коледа. Тя настояваше да празнуваме у тях, както всяка година. А аз исках да сме у дома — само ние четиримата, с децата. Петър се поколеба, но накрая каза:

— Мамо, тази година ще сме у дома. Каним ви при нас, ако искате.

Тогава тя ме изгледа така, сякаш съм ѝ отнела най-скъпото. „Ти си го научила на това!“, изсъска тя по-късно насаме.

Може би беше права. Научих го да казва „не“. Научих го да мисли за себе си и за нас като семейство. Но това ли е егоизъм?

С времето конфликтите станаха по-чести. Мария започна да идва все по-рядко, но когато дойдеше, атмосферата се сгъстяваше до пръсване. Веднъж дори каза пред децата:

— Баща ви вече не е същият човек! Станал е студен и груб!

Видях как малката ни дъщеря се сви до мен и ме погледна уплашено. Тогава разбрах — трябва да защитя не само себе си, но и тях.

Една вечер седнахме с Петър на балкона, след като децата заспаха.

— Чувствам се виновен — призна той. — Мама страда заради мен.

— Не страда заради теб — казах му аз. — Страда заради това, че вече не може да те контролира.

Той замълча дълго.

— Ами ако греша? Ако наистина ставам егоист?

Хванах ръката му.

— Егоизмът е да мислиш само за себе си. Ти просто започна да мислиш и за нас.

В следващите седмици Мария опита всичко — обаждания посред нощ с оплаквания за здравето си; сълзи пред роднини; дори опит да настрои брат му срещу нас: „Виж го твоя брат — жена му го върти на малкия си пръст!“

Понякога се чудех дали не сгреших някъде. Дали не трябваше просто да преглътна всичко и да запазя мира? Но после виждах Петър — по-уверен, по-спокоен; виждах децата ни — щастливи вкъщи; и знаех, че сме на прав път.

Последният ни разговор с Мария беше най-тежкият. Дойде неочаквано една неделя сутрин.

— Искам синът ми обратно! — извика тя още от вратата.

Петър я погледна спокойно:

— Мамо, аз съм тук. Но вече съм мъж със свое семейство.

Тя избухна в плач:

— Тази жена те промени! Преди беше добър син!

Погледнах я в очите:

— Петър е все още добър син. Но вече е и добър баща и съпруг. Това не е престъпление.

Мария ме изгледа със злоба и си тръгна без дума повече.

Оттогава не сме я виждали често. Понякога ми липсва идеята за голямото българско семейство — шумно, сплотено, с много смях около масата. Но после си спомням колко струваше този „мир“ — моето достойнство и спокойствието на децата ми.

Сега често се питам: Дали някога ще бъда приета? Или винаги ще остана „лошата“, която е научила мъжа си да бъде себе си? Какво мислите вие — трябва ли човек да жертва себе си заради семейния мир?