Татко намери щастието с друга, а мама потъна в депресия: Наистина ли беше негова вината?

„Мамо, пак ли не си яла?“ – гласът ми трепери, докато стоя на прага на кухнята. Тя не ми отговаря. Само гледа през прозореца към сивия двор, а чашата с чай в ръката ѝ е недокосната. Вече трети месец татко не се е прибирал у дома. Казва, че има работа в Пловдив, но всички съседи шушукат, че живее с някаква жена – Мария от счетоводството. Аз съм Даниел, на 16 години, и не знам как да спася майка си от самата нея.

Преди всичко беше различно. Вечерите ни бяха шумни – мама готвеше мусака, татко разказваше вицове, а аз и сестра ми Ива спорехме кой ще измие чиниите. Сега Ива избягва да се прибира – казва, че има уроци по английски, но знам, че просто не иска да вижда мама такава. А аз? Аз съм залепен за този дом като сянка.

Една вечер се прибрах по-рано от тренировка. Чух мама да говори по телефона:
– Не мога повече така, Лили! Той си тръгна и дори не се обърна… Какво направих грешно? Защо не бях достатъчна?

Сърцето ми се сви. В този момент осъзнах колко самотна е тя. Опитах се да я прегърна, но тя само ме погали по косата и прошепна: „Ти си ми всичко, Дани.“

В училище нещата също не вървят. Учителката по литература ме попита защо съм разсеян. Как да ѝ обясня, че всяка вечер броя минутите до следващия плач на мама? Или че се чудя дали татко ще се върне поне за рождения ми ден?

Една неделя сутрин звънецът иззвъня. Отворих и видях татко. Изглеждаше уморен, но щастлив. До него стоеше Мария – усмихната, с букет цветя.
– Здравей, Дани! – каза той. – Може ли да поговорим?

Мама излезе от стаята и застина на място. Очите ѝ се напълниха със сълзи.
– Какво правиш тук? – прошепна тя.
– Дойдох да ви видя… и да поговорим като семейство.

Мария стоеше неловко до вратата. Аз гледах ту единия, ту другия – сякаш бях в някакъв лош филм.
– Мамо… – започнах аз, но тя ме прекъсна:
– Не искам да го виждам! Излезте!

Татко въздъхна тежко:
– Моля те, Катя… Не исках да те нараня. Просто… не бях щастлив вече. Опитах се да остана заради децата, но…
– Но какво? – извика мама. – Намери си нова жена и забрави за нас?

Мария пристъпи напред:
– Катя, аз не съм ти враг…
– Млъкни! – изкрещя мама и захлопна вратата под носа им.

След този ден всичко стана още по-лошо. Мама спря да излиза от вкъщи. Понякога я намирах да рови в старите снимки – усмихнати лица, море в Обзор, татко държи Ива на раменете си…

Една вечер я чух да ридае:
– Защо той намери щастието си, а аз останах сама?

Опитах се да говоря с татко по телефона:
– Тате, мама е зле… Не яде, не спи…
– Дани, знам… Но не мога да се върна само защото тя страда. Това няма да помогне на никого.
– А на мен помага ли ми? На Ива?

Той замълча дълго:
– Съжалявам, сине…

В училище започнаха да ме дразнят:
– Ей, Дани! Как е мащехата?
Стиснах зъби и ги подминах. Вечер лежах буден и се чудех: Наистина ли татко е виновен? Или мама просто не можа да приеме промяната?

Една сутрин Ива ми каза:
– Не можем да живеем така. Мама има нужда от помощ.
– Каква помощ? – попитах аз.
– Психолог. Или поне някой да я изслуша.

Събрах смелост и ѝ казах:
– Мамо, моля те… Хайде да поговориш с някого. Не си сама.
Тя ме погледна с празен поглед:
– Защо трябва аз да ходя на психолог? Аз ли съм лудата?
– Не си луда… Просто ти е тежко. На всички ни е тежко.

След много убеждаване тя прие. Започна да ходи при една психоложка – госпожа Георгиева. Постепенно започна пак да готви, да излиза на разходки с Ива. Но усмивката ѝ вече не беше същата.

Татко идваше рядко. Понякога ни водеше на кино или пица с Мария. Тя беше мила с нас, но аз усещах празнината между нас.

Сега седя на стълбите пред блока и гледам как мама полива цветята на балкона. Ива учи за матурата си в стаята. Татко ми пише съобщение: „Обичам те, сине.“

Понякога се питам: Ако татко беше останал нещастен с мама, щяхме ли всички да сме по-добре? Или просто щяхме да страдаме заедно? Кой носи вината, когато любовта си отиде? Може ли някой изобщо да бъде щастлив след това?